Внезапно видението се сменя. Пред поручика се изправя Елена, бледа, с разпусната коса, и вика: „Спаси ме, че Богун ме гони!“ Пан Скшетуски подскочи в колата, но някакъв глас, вече действителен, му казва:
— Лежи мирно, дете, че ще те вържа.
Това е обозният есаул Захар, комуто Хмелницки е заповядал да пази поручика като очите си. Той го настанява отново в колата, покрива го с конска кожа и пита:
— Какво става с тебе?
Скшетуски идва напълно на себе си. Призраците изчезват. Колите вървят по самия бряг на Днепър. Хладен полъх иде от реката, нощта избледнява. Водните птици започват утринната си гълчава.
— Слушай, Захар, минахме ли вече Кудак? — пита пан Скшетуски.
— Минахме го! — отговаря запорожецът.
— А накъде отивате?
— Не знам. Казват, че ще има битка, но не знам.
При тия думи сърцето радостно затуптя в гърдите на пан Скшетуски. Той смяташе, че Хмелницки ще обсажда Кудак и че войната ще започне с това. Но бързината, с която казаците се движеха напред, му даваше основание да заключи, че кралските войски са вече близо и Хмелницки затова именно е отминал крепостта, за да не бъде принуден да приеме сражението под нейните оръдия. „Може би още днес ще бъда свободен“ — помисли поручикът и вдигна благодарствени очи към небето.
Четиринадесета глава
Гърма на кудашките оръдия чуваше и войската, която плаваше на байдаците под предводителството на стария Барабаш и Кшечовски.
Тя се състоеше от шест хиляди казаци и един полк отбрана немска пехота, чийто командир беше полковник Ханс Флик.
Пан Миколай Потоцки дълго се колеба, докато изпрати казаците срещу Хмелницки, но понеже Кшечовски имаше огромно влияние сред тях, а хетманът вярваше безгранично на Кшечовски, заповяда само казаците да дадат клетва за вярност и ги изпрати в името Божие.
Кшечовски, опитен воин, прославил се много през миналите войни, беше човек под покровителството на рода Потоцки, комуто дължеше всичко: и полковническия чин, и благородническата си титла, която Потоцки му издейства в сейма, и, най-сетне, просторни земи при вливането на Лядава в Днестър, които му бяха дадени за доживотно ползване. Тъй че толкова много връзки го свързваха с Жечпосполита и с рода Потоцки, та дори сянка от недоверие не можеше да се породи в душата на хетмана. При това той беше в разцвета на силите си — едва на петдесет години — и пред него се откриваше голямо бъдеще в служба на страната. Някои искаха да видят в него заместник на Стефан Хмелецки, който бе започнал от прост войник в степта, а свърши като киевски воевода и сенатор на Жечпосполита. От Кшечовски зависеше да тръгне по същия тоя път, по който го тласкаше неговото мъжество, дива енергия и невъздържана амбиция, гладна както за богатства, така и за почести. Поради тая си амбиция неотдавна той се бе домогвал да стане литински староста, а когато тоя пост получи пан Корбут, Кшечовски зарови разочарованието дълбоко в себе си, но едва не се разболя от завист и огорчение. Сега изглеждаше, че съдбата отново му се усмихва, защото, като получи от великия хетман толкова важна военна задача, смело можеше да разчита, че името му ще стигне до ушите на краля. А това беше важно нещо, понеже след него трябваше само да се поклони на господаря, за да получи привилегии с мили за шляхтишката душа думи: „Удряше пред нас чело о земи и молеше да го надарим, а ние, като помним неговите заслуги, даваме“ и т.н. По тоя път в Украйна се придобиваха богатства и почести; по тоя път огромни пространства пусти степи, които по-рано принадлежаха на Бога и Жечпосполита, преминаваха в частни ръце; по тоя път човек с нисък произход ставаше господар и можеше да се крепи от надеждата, че потомците му ще заседават в сената.
Кшечовски се ядеше само от това, че при поверената му задача трябваше да дели властта с Барабаш, но това беше само формално разделение. В действителност старият черкаски полковник толкова бе застарял и грохнал, особено напоследък, че вече само с тялото си принадлежеше на тая земя, а душата и умът му бяха буквално потънали в някаква вцепененост и безжизненост, които обикновено предшестваха истинската смърт. В началото на похода той се бе разбудил и бе започнал да действа доста енергично; човек би казал, че при отгласа от бойната тръба старата войнишка кръв се бе раздвижила у него, защото на времето си той беше прославен воин и предводител в степта. Но веднага след тръгването плисъкът на веслата, песента на казаците и лекото движение на байдаците го приспаха като в люлка и той забрави Божия свят. Кшечовски се разпореждаше и ръководеше всичко, а Барабаш се будеше само за храна. Като се нахранеше, питаше по навик за едно или друго, но се отърваваха с какъв да е отговор. Тогава той въздишаше и казваше: „Ех, аз бих предпочел в друга война да си легна в гроба, но воля Божия!“