Връзката с кралските войски, тръгнали под предводителството на Стефан Потоцки, беше прекъсната още в началото. Кшечовски се оплакваше, че хусарите и драгуните се движат много бавно, че прекалено много се разтакат при преминаването през рекичките, че младият син на хетмана няма военен опит, но въпреки това заповядваше да се гребе и да се плава напред.
Така байдаците плаваха по течението на Днепър към Кудак, като се откъсваха все повече от кралските войски.
Най-сетне една нощ чуха топовни гърмежи.
Барабаш спеше и не се събуди; но Флик, който плаваше отпред, се прехвърли в една малка лодка и се насочи към Кшечовски.
— Ваша милост полковник — каза той, — това са кудашките оръдия. Какво трябва да правя?
— Спри, ваша милост, байдаците. Ще останем през нощта в тръстиките.
— Изглежда, че Хмелницки обсажда замъка. По мое мнение трябва да побързаме на помощ.
— Не питам, ваша милост, за мнение, а заповядвам. Аз командвам тук.
— Ваша милост полковник!…
— Ще стоите и ще чакате! — каза Кшечовски. Но като видя, че енергичният немец си подръпва жълтата брада и не мисли лесно да отстъпи, добави по-меко:
— Може би кастеланът ще дойде до утре сутринта с конницата, а за една нощ няма да превземат крепостта.
— Ами ако не дойде?
— Ще чакаме дори два дни. Ти, ваша милост, не знаеш Кудак! Те ще си счупят зъбите в неговите стени, а аз без кастелана не мога да отида на помощ, защото и право нямам за това. Това е негова работа.
Всички доводи изглеждаха на страната на Кшечовски, затова Флик не настоя повече и отиде при своите немци. След малко байдаците започнаха да се приближават към десния бряг, за да се скрият в тръстиките, които на голямо разстояние покриваха широко разлелия се на това място ръкав. Накрая плясъкът на веслата престана, корабите се скриха напълно в тръстиките, а реката изглеждаше напълно пуста. Кшечовски забрани да палят огньове, да пеят и да разговарят високо; по цялата околност се възцари тишина, прекъсвана само от далечните гърмежи на кудашките оръдия.
Все пак в лодките никой освен Барабаш не мигна. Флик, истински рицар и жаден за бой, би искал като птица да полети към Кудак. Казаците се питаха тихо какво ли може да стане с крепостта. Ще издържи или не? А в това време гърмежите се засилваха все повече. Всички бяха убедени, че замъкът отблъсква бурно нападение. „Хмел не се шегува, но и Гроджицки не се шегува“ — шепнеха казаците.
А какво ли ще бъде утре?
Навярно същият въпрос си задаваше и Кшечовски, който, седнал на носа на своя байдак, се беше замислил дълбоко. Той познаваше добре и отдавна Хмелницки, винаги досега го беше смятал за човек с необикновени способности, комуто липсва само широко поле, за да литне като орел във висините. Но сега Кшечовски се беше усъмнил в това. Оръдията гърмяха непрекъснато, значи Хмелницки наистина обсаждаше Кудак.
„Ако е така — мислеше Кшечовски, — той е загубен!“
Възможно ли е? Значи след като е вдигнал Запорожието, след като си е осигурил подкрепата на хана, събрал сили, с каквито никой от бунтовниците досега не е разполагал, вместо да върви час по-скоро към Украйна, вместо да разбуни простолюдието, да привлече казаците от крепостите, да смаже по-бързо хетманите и да завладее цялата страна, той, старият воин Хмелницки, атакува непревземаемата крепост, която може да го задържи цяла година! И ще позволи най-добрите му сили да се разбият о стените на Кудак, както вълните на Днепър се разбиват о скалите на праговете! И ще чака при Кудак, докато хетманите съберат сили и го обкръжат, както Наливайко при Солоница!…
„Той е загубен! — повтори си още веднъж пан Кшечовски. — Собствените му казаци ще го предадат. Неуспешната атака ще предизвика обезкуражаване и паника. Искрата на бунта ще загасне в самия й зародиш, а Хмелницки няма да бъде по-страшен от меч, който се е счупил при дръжката. Той е глупак!“