Сърцето му биеше радостно. Ако Потоцки се осмели да атакува, ще бъде бит. Казаците не умеят да се справят в открито поле с бронираните части, но иззад валовете се бият отлично и при това с грамадно числено превъзходство непременно ще отблъснат атаката. Хмелницки разчиташе на младостта и неопитността на Потоцки. Но при младия кастелан се намираше един опитен воин, синът на живецкия староста, пан Стефан Чарнецки, хусарски полковник. Той предвиди опасността и склони кастелана да се оттегли обратно зад Жълти води.
На Хмелницки не оставаше нищо друго, освен да тръгне подир него. На втория ден, след като той се прехвърли през жълтоводските тресавища, двете войски застанаха една срещу друга.
Но никой от военачалниците не искаше да удари пръв. Враждебните войски започнаха бързо да се окопават. Беше събота, пети май. Целия ден валя проливен дъжд. Облаците бяха така закрили небето, че от обед цареше мрак като през зимен ден. Надвечер пороят се засили още повече. Хмелницки потриваше ръце от радост.
— Нека само се размекне степта — казваше той на Кшечовски, — и не ще се поколебая да започна боя и да се сблъскам с хусарите, защото те ще затънат в калта с тежкото си въоръжение.
А дъждът все валеше и валеше, сякаш самото небе искаше да помогне на запорожците.
Войските се окопаваха лениво и унило сред тия водни струи. Огън не можеше да се запали. Няколко хиляди татари излязоха от стана да пазят да не би полската войска да се възползва от мъглата, дъжда и нощта и да се опита да се измъкне. След това настана дълбока тишина. Чуваха се само плющенето на пороя и шумът на вятъра. Навярно никой не спеше в двата стана.
На разсъмване в полския стан продължително и жално засвириха тръби сякаш в знак на тревога, после тук-таме забиха барабани. Денят започваше скръбен, мрачен, влажен; стихията се беше укротила, но все още ръмеше дребен дъждец, сякаш пресяван през сито.
Хмелницки заповяда да гръмнат с едно оръдие.
Веднага след него се обади второ, трето, десето, а когато между двата стана започна обикновената оръдейна „кореспонденция“, пан Скшетуски каза на своя ангел хранител:
— Захар, заведи ме на насипа, за да мога да гледам какво става.
Захар сам беше любопитен, затова не се противи. Отидоха на високия ъгъл, откъдето като на длан се виждаха леко хлътналата степна долина, жълтоводските тресавища и двете войски. Но щом погледна, пан Скшетуски се хвана за главата и възкликна:
— За Бога, та това е разузнавателна част, нищо повече!
И наистина, валовете на казашкия стан се простираха на близо четвърт миля, докато в сравнение с тях полските приличаха на малък шанец. Неравенството в силите беше толкова голямо, че победата на казаците не можеше да буди никакво съмнение.
Сърцето на поручика се сви от болка. Значи още не беше дошъл часът за разгрома на надменността и бунта, а тоя, който идеше, щеше да бъде час на нов техен триумф. Така поне изглеждаше.
Под огъня на оръдията преследванията вече започнаха. От ъгъла се виждаха отделни и групови сблъсквания на конници. Това бяха татари, които се гонеха с казаците на Потоцки, облечени с тъмносини и жълти униформи. Конниците връхлитаха един върху друг и отскачаха бързо, издебваха се взаимно отстрани, стреляха се един друг с пистолети и лъкове или се мушкаха с пики, мъчеха се да се хващат взаимно с примки. Отдалече тия сблъсквания изглеждаха по-скоро като забавление и само конете, които тичаха насам-натам из полето без ездачи, показваха, че става въпрос за живот и смърт.
Все повече татари се изсипваха на полето. Скоро то почерня от техните гъсти маси, тогава и от полския стан започнаха да излизат нови и нови хоронгви и да се строяват в боен ред пред окопа. Те бяха толкова близо, че пан Скшетуски с острия си поглед можеше ясно да различи техните знаци, бунчуци, дори ротмистрите и поручиците на коне, заставащи малко встрани от хоронгвите си.