Сърцето му се разигра, по бледото му лице изби руменина и той, сякаш намерил отзивчиви слушатели в лицето на Захар и казаците, която стояха при оръдията на ъгъла, викаше възбуден, когато хоронгвите излизаха една след друга иззад окопа:
— Това са драгуните на пан Балабан! Видях ги в Черкаси!
— Това е влашката хоронгва, кръст имат на знамето си!
— О, и пехотата излиза от валовете!
След това разпери ръце и с още по-голямо въодушевление извика:
— Хусарите! Хусарите на пан Чарнецки!
Наистина се появиха хусарите, а над тях облак от крилца по шлемовете им и гора от копия, украсени със златисти панделки и дълги зелено-черни пряпорци. Те излязоха от окопа в редици от по шест души и се строиха при насипа. Като видя тяхното спокойствие, сериозност и умение, радостни сълзи се показаха в очите на пан Скшетуски и за миг замъглиха взора му.
При все че силите бяха толкова неравни, при все че пред тия няколко хоронгви се чернееше огромна маса от запорожци и татари, които както обикновено заеха крилата, макар техните редици да се пръснаха толкова далече в степта, че мъчно можеше да им се види краят, пан Скшетуски вече вярваше в победата. Лицето му сияеше, силите му се възвърнаха, очите му, втренчени в полето, пламтяха и той не можеше да се удържи на място.
— Хей, дете — измърмори старият Захар, — душата ти иска да отиде в рая.
В това време няколко татарски отряда полетяха напред с викове „Аллах, Аллах“. От полския лагер отговориха със стрелба. Но това беше само за сплашване. Татарите, без дори да стигнат до полските хоронгви, се пръснаха на две страни към своите и изчезнаха в навалицата.
Внезапно се обади големият тъпан на низовци и по негов сигнал веднага грамадната казашко-татарска маса във форма на полумесец се понесе напред. Явно беше, че Хмелницки опитва дали ще може с един замах да смаже тия хоронгви и да превземе полския стан. Ако неприятелят изпаднеше в паника, това щеше да бъде възможно. Но нищо подобно не се забелязваше сред полските хоронгви. Те чакаха спокойно, разгънати в доста дълга линия, чийто тил се засланяше от окопа, а страните — от обозните оръдия, така че можеха да бъдат атакувани само отпред. Отначало изглеждате, че ще приемат боя на място, но когато полумесецът измина половината поле, в окопа тръбите засвириха за атака — и изведнъж плетът от копия, които досега стърчаха нагоре, мигновено се наведе до конските глави.
— Хусарите атакуват — викна пан Скшетуски.
И наистина те се наведоха над седлата и полетяха напред, а веднага след тях драгунските хоронгви и цялата бойна линия. Ударът на хусарите беше страшен. При първия си напор те попаднаха на три курена — двата стебловски и миргородския — и ги пометоха в един миг. Виковете достигнаха чак до ушите на пан Скшетуски. Конете и хората, катурнати от огромния товар на железните конници, падаха като житни стебла под напора на бурята. Съпротивата беше толкова кратка, та на Скшетуски се стори, че някакъв исполински змей е глътнал на един път тия три полка. А това бяха най-коравите войници на Сечта. Ужасени от шума на крилете, конете почнаха да всяват паника в редовете на запорожците. Ирклеевският, калниболотският, минският шкуринският и титоровският полк съвсем се смесиха и натискани от бягащите маси, сами почнаха да отстъпват безредно. А в това време драгуните настигнаха хусарите и заедно с тях започнаха кървава жътва. Васютинският курен се пръсна след ожесточена, но кратка съпротива и побягна панически чак до самите окопи на казаците. Центърът на силите на Хмелницки се огъваше все повече и бит, подгонен на безредни групи, сечен с мечове, блъскан от желязната лавина, не можеше за миг да спре и да се престрои.
— Дяволи, не ляхи! — викна старият Захар.
Скшетуски беше като умопобъркан. Болен, той не можеше да се владее, та се смееше и плачеше едновременно, а понякога издаваше заповеди на висок глас, сякаш сам предвождаше хоронгва. Захар го държеше за полите и трябваше да вика други на помощ.
Битката толкова се приближи до казашкия стан, че лицата вече почти можеха да се разпознаят. От окопите стреляха с оръдия, но казашките гюллета едновременно с неприятелите убиваха и свои — и с това още повече засилваха суматохата.
Хусарите се натъкнаха на пашковския курен, който беше хетманска гвардия и сред който се намираше самият Хмелницки. Внезапно страшен вик се разнесе по всички запорожки редици: голямото малиново знаме се олюля и падна.