Гордост изпълваше гърдите на пан Скшетуски, сякаш цялата тая мощ сега се намираше в него.
С чувство за нея за пръв път, откак бе загубил свободата си в Сечта, той изпита известна милост към казаците: „Виновни са, но са и заслепени, щом са тръгнали с копраля срещу слънцето — помисли той. — Виновни са, но и нещастни, защото се подлъгаха по един човек, който ги води към сигурна гибел.“
После мисълта му литна напред. Ще настъпи спокойствие и тогава всеки ще има право да помисли за своето лично щастие. Сега с мисълта и душата си се надвеси над Розлоги. Там, близо до бърлогата на звяра, трябва да е съвсем тихо. Там бунтът никога няма да вдигне глава, а дори да я вдигне — Елена непременно ще е вече в Лубни. Внезапно топовните гърмежи прекъснаха златните нишки на неговите размишления.
Хмелницки се беше напил и отново изведе полковете в атака.
Но се свърши само със стрелбата на оръдията. Кшечовски възпря хетмана.
На другия ден беше неделя. Целият ден мина спокойно и без пушка да гръмне. Становете стояха един срещу друг като станове на две съюзни войски.
Скшетуски си обясняваше тая тишина с изтощението на казаците. За съжаление, не знаеше, че в това време Хмелницки „с многото очи на своя ум, оглеждайки се напред“, работеше да привлече на своя страна драгуните на Балабан.
В понеделник боят закипя от зори. Скшетуски го наблюдаваше, както и по-рано, с усмивка, с весело лице. И отново коронните полкове излязоха пред окопа; тоя път обаче, без да се впускат в атака, всяваха страх у неприятеля от място. Степта се бе размекнала не само по повърхността, както през първия ден на боя, но надълбоко. Тежката конница почти не можеше да се движи, което веднага даде превъзходство на леките запорожки и татарски хоронгви. Усмивката постепенно изчезваше от устата на Скшетуски. При полския окоп лавината от нападатели почти напълно покри тясната ивица на коронните войски. Изглеждаше, че още миг и тая верига ще бъде разкъсана и ще започне атака право срещу окопите. Пан Скшетуски не виждаше и половината от оня дух, от оная бойна готовност, с която хоронгвите се биха първия ден. Те и днес се отбраняваха ожесточено, но не удариха първи, не разбиваха на пух и прах курените, не помитаха като ураган полето пред себе си. Почвата в степта, размекната не само на повърхността, но надълбоко, правеше невъзможен устрема и наистина беше заковала тежката конница при окопите. Нейната сила се криеше в размаха и той решаваше победата, сега обаче тя трябваше да стои на едно място. А Хмелницки вкарваше нови и нови полкове в боя. Той самият беше навсякъде. Лично водеше в атака всеки полк и се оттегляше едва пред самите саби на неприятеля. Малко по малко неговото въодушевление започна да се отразява върху запорожците и те, въпреки че стелеха земята с трупове, се надпреварваха с викове и вой към окопите. Тук се удряха в стената от железни гърди, в острията на копията и разбити, дали безброй жертви, отново подхващаха атаката. Под тоя напор полските хоронгви започнаха да се разклащат, огъват, на места да отстъпват, както борецът, хванат в железните ръце на противника си, ту отслабва, ту отново се напряга и бори.
Към обед едва ли не всички запорожки сили бяха в огъня на боя. Битката кипеше толкова ожесточено, че между двете линии от бойци изникна нещо като нов насип от конски и човешки трупове.
В казашките окопи непрекъснато се връщаха от боя групи ранени бойци, окървавени, кални, запъхтени, и падаха от умора. Но се връщаха с песен на уста. От лицата им се излъчваше огънят на битката и увереност в победата. Губейки съзнание, те още викаха: „Смърт!“ Оставените в стана части не можеха да се сдържат на място.
Пан Скшетуски посърна. Полските хоронгви започнаха да се измъкват от полето към окопите. Те вече не можеха да издържат, а в отстъплението им личеше трескава бързина. При тая гледка двайсет и няколко усти закрещяха радостно. Напорът на атаката се удвои. Запорожците взеха надмощие над казаците на Потоцки, които прикриваха отстъплението.
Но оръдията и градът от мускетни куршуми ги отхвърлиха назад. Битката секна за малко. В полския стан засвири парламентьорска тръба.