— Аз съм пленник на Тухай бей — рече пан Стефан — и на него ще платя, а с тоя хайдутин не искам да имам нищо общо. Да върви по дяволите.
Захар, който бе помогнал на пан Скшетуски да се срещне с пленниците и го бе съпроводил до каруцата, също го ободряваше по пътя.
— С младия Потоцки не беше трудно — казваше той, — с хетманите ще бъде трудно. Работата едва започва, а какъв ще й бъде краят — един Бог знае! Ех, награбиха казаците и татарите плячка от поляците, но да вземеш и да запазиш, не е едно и също. А ти, дете, не се тревожи, не скърби, защото ти ще си получиш свободата, ще си отидеш при своите, но аз, старецът, ще тъгувам за тебе. Най-лошото е, когато на стари години човек остава сам на света. С хетманите ще бъде трудно, ой, много трудно!
И наистина победата, макар и блестяща, съвсем не разрешаваше въпроса в полза на Хмелницки. Тя дори можеше да се окаже вредна за него, защото лесно беше да се предвиди, че сега великият хетман, за да отмъсти за смъртта на сина си, с особена настървеност ще се нахвърли върху запорожците и няма да пропусне да ги смаже от един път. Но великият хетман изпитваше някаква неприязън към княз Йереми, която, макар и прикривана с учтивост, се проявяваше доста често при разни обстоятелства. Хмелницки, който отлично знаеше това, предполагаше, че сега тая неприязън ще изчезне и краковският велможа пръв ще протегне ръка за помирение, което ще му осигури помощта на прославения воин и на неговата силна войска. А Хмелницки още не смееше да се мери с така съединените сили под такова предводителство, защото още не вярваше достатъчно в себе си. Поради това реши да побърза и заедно с вестта за поражението при Жълти води да налети в Украйна и да удари хетманите, преди да е дошла помощта от княза.
Затова той не даде почивка на войските си и на другия ден след битката още призори тръгна в поход. Бързаха, като че ли хетманът бягаше. Човек би казал, че наводнение залива степта, носи се напред и събира всички води по пътя си. Минаваха гори, дъбрави, могили, преминаваха през реки — без да си отдъхнат. По пътя казашките сили растяха, защото към тях непрекъснато се присъединяваха нови групи селяни, които бягаха от Украйна. Селяните донасяха и новини за хетманите, но противоречиви. Едни казваха, че князът още си седял отвъд Днепър; други — че вече се бил присъединил към коронните войски. Но всички твърдяха, че Украйна вече гори. Селяните не само тичаха да срещнат Хмелницки от Дивите поля, но опожариха селата и градовете, нападаха господарите си и се въоръжаваха навред. От две седмици вече коронните войски водеха боеве. Стеблев бе подложен на сеч, а при Деренковци се бе стигнало до кървава битка. Тук-там казаците от крепостните гарнизони вече се бяха прехвърлили на страната на разбунтуваните маси, а навсякъде чакаха само знак. Хмелницки разчиташе на всичко това и бързаше още повече.
Най-сетне застана на границата. Чигирин му отвори широко вратите си. Казашкият гарнизон веднага премина под неговите знамена. Къщата на Чаплински беше разрушена, шепата шляхтичи, потърсили убежище в града, бяха избити. Радостните викове, камбанният звън и шествията не преставаха нито за миг. Пожарът веднага обхвана цялата околност. Всичко живо грабваше коси, пики и се присъединяваше към запорожците. Безкрайни тълпи прииждаха в стана от всички страни. Пристигнаха и радостни вести — защото бяха достоверни, — че княз Йереми наистина е предложил помощ на хетманите, но още не се бил присъединил към тях.
Хмелницки си отдъхна.
Незабавно тръгна напред и вече вървеше сред бунт, сеч и огън. Свидетелстваха за това пепелищата и труповете. Той се движеше като лавина, която унищожава всичко по пътя си. Пред него страната въставаше, зад него пустееше. Той вървеше като отмъстител, като легендарен змей. Стъпките му изстискваха кръв, дъхът му запалваше пожари.
В Черкаси се спря с главните си сили, а изпрати напред татарите под командата на Тухай бей и на дивия Кривонос, които настигнаха хетманите при Корсун и ги нападнаха, без да се колебаят. Но трябваше скъпо да платят за смелостта си. Отблъснати, изпосечени, превърнати на пихтия, те се отдръпнаха в паника.