Хмелницки се вдигна веднага и тръгна да им помогне. По пътя го настигна вест, че пан Шенявски заедно с няколко полка се е присъединил към хетманите, които напуснали Корсун и вървят към Богослов. Това беше истина. Хмел зае Корсун без съпротива, остави в него колите, хранителните припаси, с една дума, целия обоз и веднага полетя подир тях.
Нямаше нужда да ги гони дълго, защото още не бяха отишли далеч. При Крута балка неговите предни стражи се натъкнаха на полския обоз.
На пан Скшетуски не беше съдено да види битката, защото заедно с обоза остана в Корсун. Захар го настани на централния площад, в дома на пан Забокшицки, който преди това беше обесен от простолюдието — и сложи стража от остатъците от миргородския курен, защото тълпата непрекъснато грабеше къщите и убиваше всекиго, който й се стореше поляк. През строшените прозорци пан Скшетуски виждаше групите пияни селяни, окървавени, със запретнати ръкави на ризите, да се влачат от къща на къща, от дюкян на дюкян и да претърсват всички ъгли, стрехи и тавани; от време на време страхотен крясък известяваше, че е открит шляхтич, евреин, мъж, жена или дете. Измъкваха жертвата на площада и се гавреха с нея по ужасен начин. В тълпата се биеха помежду си за останки от телата, с наслада мажеха с кръв лицата и гърдите си, увиваха шиите си с черва, от които още се вдигаше пара. Хващаха малките еврейчета за краката и ги разчекваха сред лудия смях на тълпите. Нахвърляха се и на обградените със стража къщи, в които бяха затворени важни пленници, оставени живи, защото очакваха от тях значителен откуп. Тогава застаналите на стража запорожци или татари отблъскваха тълпата, като биеха нападателите по главите с дръжките на пиките, с лъкове или камшици от волска кожа. Така беше и при къщата, където бе настанен пан Скшетуски. Захар заповяда да бият селяните безмилостно, а миргородци изпълняваха заповедта с удоволствие. Защото при бунт низовци с готовност приемаха помощта на простолюдието, но го презираха несравнимо повече, отколкото го презираше шляхтата. Та нали ненапразно се наричаха „благородно родени казаци“! После сам Хмелницки неведнъж е подарявал множество селяни на татарите, които ги откарваха в Крим, а оттам ги продаваха в Турция и Мала Азия.
Така тълпата беснееше на площада и достигаше до такова диво обезумяване, че накрая започнаха взаимно да се избиват. Денят беше към края си. Подпалиха цялата една страна на площада, черквата и къщата на свещеника. За щастие, вятърът издухваше огъня към полето и пречеше да се разшири пожарът. Но огромното зарево освети толкова ясно площада, като че ли това бяха слънчеви лъчи. Горещината стана нетърпима. Отдалече долиташе страхотният грохот на оръдията — очевидно битката край Крута балка ставаше все по-ожесточена.
— Трябва да е станало напечено за нашите там! — мърмореше старият Захар. — Хетманите не се шегуват. Хей, пан Потоцки е истински войник.
После посочи през прозореца към простолюдието.
— О! — каза той. — Сега те вилнеят, но ако Хмел бъде бит, и с тях ще се гаврят!
В тоя момент се разнесе тътнеж и на площада се втурнаха няколко десетки конници на запенени коне. Почернелите им от барута лица, изпомачканите дрехи и увитите с парцали глави показваха, че идат направо от сражението.
— Хора! Който вярва в Бога, да се спасява! Ляхите бият нашите! — викаха те до небесата.
Вдигна се крясък и настъпи бъркотия. Тълпата се разлюля като вълни, тласната от вихър. Внезапно дива паника овладя всички. Хвърлиха се да бягат. Но понеже улиците бяха заприщени от коли, а една част от площада бе в огън, нямаше къде да бягат.
Простолюдието започна да се блъска, да крещи, да бие, да се души и да вие за милост, при все че неприятелят беше още далеко.
Като чу какво става, поручикът едва не полудя от радост: той започна да тича из стаята като умопобъркан, да се бие с всички сили в гърдите и да вика:
— Знаех, че така ще стане! Кълна се, че знаех! Бой с хетманите е бой с цялата Жечпосполита! Дойде часът на наказанието! Какво е това?
Отново се разнесе тътнеж и тоя път близо няколкостотин конници, все татари, се появиха на площада. Изглежда, че те бягаха слепешката. Тълпата им препречваше пътя, те се хвърлиха върху нея, почнаха да я газят, да я бият, разпръсваха я, сечеха я и си пробиваха с конете път към Черкаси.
— Бягат като вихър — извика Захар.
Едва каза тия думи и прелетя втори отряд, а след него трети. Изглежда бягството беше всеобщо. Стражите при къщите започнаха да се въртят неспокойно и също проявяваха желание за бягство. Захар изскочи пред вратата на къщата.