— Ляхите са бити! Ляхите бити!
След тях иде отряд татари — вървят бавно, защото са обкръжили пешаци, очевидно пленници.
Пан Скшетуски не вярва на очите си. Той познава веднага униформата на хетманските хусари у пленниците и започва да пляска с ръце и с някакъв странен, чужд глас да повтаря упорито:
— Не може да бъде! Не може да бъде!
Грохотът на оръдията се чува още. Сражението не е свършило. По неопожарените улици обаче прииждат тълпи от запорожци и татари.
Лицата им са черни, гърдите дишат тежко — но се връщат сякаш упоени, пеят песни!
Така се връщат войници след победа.
Поручикът побледня като мъртвец.
— Не може да бъде — повтаряше той все по-дрезгаво, — не може да бъде… Жечпосполита…
Нещо ново привлича вниманието му.
Влизат казаците на Кшечовски и носят цели снопове знамена. Идват до средата на площада и ги хвърлят на земята. За зла чест — полски. Оръдейният грохот отслабва, в далечината се чува тропот на коли, които приближават. Отпред върви една висока казашка талига, зад нея цяла редица други, всичките заобиколени от казаци от пашковския курен, с жълти шапки. Те минават досами къщата, при която стоят миргородци. Пан Скшетуски заслони чело с ръка, защото блясъкът от пожарите го заслепяваше, и се вгледа в пленниците, които седяха в първата кола.
Внезапно се дръпна назад, замаха с ръце във въздуха като човек, ранен със стрела в гърдите, а от устата му се изтръгна страшен свръхчовешки вик:
— Боже, Света Богородице! Това са хетманите!
И падна в ръцете на Захар, мъгла се спусна пред очите му, а лицето му се опна и вцепени като на мъртвец.
След няколко минути трима конници пристигнаха на корсунския площад начело на безброй полкове. Този, който беше в средата, облечен в червено, яхаше бял кон, подпираше се в хълбока с позлатен жезъл и гледаше гордо като крал.
Това беше Хмелницки. От двете му страни яздеха Тухай бей и Кшечовски.
Жечпосполита лежеше в прах и кръв под краката на казака.
Шестнадесета глава
Изминаха няколко дни. На хората се струваше, че небесният свод внезапно беше рухнал върху Жечпосполита. Жълти води, Корсун, унищожението на кралските войски, винаги досега победители в битките с казаците, пленяването на хетманите, страхотният пожар по цяла Украйна, кланетата, убийствата, небивали, откак свят светува — всичко това дойде толкова неочаквано, та хората почти не искаха да вярват, че толкова беди могат да се струпат изведнъж върху една страна. И мнозина наистина не вярваха, други бяха изтръпнали от ужас, трети обезумели, четвърти предсказваха идването на Антихриста и наближаването на Страшния съд. Прекъсна се всяко обществено общуване, всички човешки и роднински връзки. Престана да съществува каквато и да било власт, изчезнаха различията между хората. Адът отвърза от веригите всички престъпления и ги пусна да вилнеят по света: убийства, грабежи, вероломство, озверяване, насилие, разбойничество и бяс заместиха труда, честността, вярата и съвестта. Сякаш отсега нататък човечеството вече щеше да живее не с добро, а само със зло; сърцата и умовете се бяха променили и смятаха за свещено онова, което по-рано са смятали за безчестно, а за безчестно онова, което по-рано е било свято. Слънцето вече не светеше над земята, защото го закриваше димът на пожарищата, а нощем вместо звезди и луна светеха огнените сияния. Горяха градове, села, черкви, имения, гори. Хората престанаха да говорят, само стенеха или виеха като псета. Животът загуби цената си. Хиляди гинеха без ехо, без спомен. А от всички тия нещастия, убийства, стонове, пушеци и пожари само един човек се издигаше все по-високо, растеше все по-страхотно и вече почти затъмняваше дневната светлина и хвърляше сянка от море до море. Това беше Богдан Хмелницки.
Двеста хиляди въоръжени и упоени от победите хора стояха сега готови да се отзоват на всяко негово кимване. Простолюдието въставаше навсякъде; казаците от крепостните гарнизони се присъединяваха към него по всички градове. Цялата страна от Припет до краищата на степта беше в огън. Въстанието се ширеше в Руското, Подолското, Волинското, Брацлавското, Киевското и Черниговското воеводство. Мощта на хетмана растеше всеки ден. Никога Жечпосполита не беше изправяла срещу най-страшния си враг дори половината от силите, с които разполагаше той сега. Толкова войска нямаше и германският император. Бурята надмина всички очаквания. Самият хетман отначало нямаше представа за собствената си мощ и не разбираше колко високо вече е израсъл. Той все още се прикриваше с думите за справедливост, право и вярност към Жечпосполита. Защото не знаеше, че вече може да загърби тия думи като празни приказки. Все пак заедно със силата у него растеше и онзи неизмерим, несъзнателен егоизъм, равен на който историята не познава. Понятията за добро и зло, за престъпление и добродетел, за насилие и правда се бяха слели в душата на Хмелницки ведно с понятията за собствена онеправданост и собствено добро. Почтен беше този, който беше с него; престъпник — който бе против него. Готов беше да се оплаква от слънцето и да се смята лично онеправдан, ако то не светеше тогава, когато той се нуждаеше от това. Хората, събитията и целия свят мереше със собственото си аз. И въпреки цялата хитрост и цялото лицемерие у хетмана имаше някаква чудовищно силна вяра в тоя му начин на преценка. А от него произтичаха всички произволи на Хмелницки, както и добрите му дела; защото, макар да не знаеше мярка в издевателството и жестокостта към врага, умееше да бъде благодарен за всички, дори неволни услуги, които са му направени.