Само когато беше пиян, забравяше и благодеянията и като заревеше от бяс, издаваше с разпенена уста кървави заповеди, за които после съжаляваше. А колкото повече растеше успехът му, толкова по-често биваше пиян, защото го обхващаше все по-голяма тревога. Би могло да се помисли, че триумфите го бяха издигнали на такива висини, където сам не искаше да се изкачи. Неговото могъщество ужасяваше другите, но и него самия. Огромната река на бунта, която го бе грабнала, го носеше неумолимо със светкавична бързина, но накъде? Как щеше да свърши всичко това? Като започваше бунта в името на собственото си онеправдаване, тоя казашки дипломат можеше да разчита, че след първите успехи, дори и след поражения, ще започне преговори, ще му предложат опрощение, удовлетворение и награда заради причинените му злини и вреди. Той добре познаваше Жечпосполита, нейното търпение, безкрайно като море, нейното милосърдие, което не знаеше граници и мярка, което произтичаше не само от слабост, защото на Наливайко, обкръжен вече и загубен, пак му беше предложена прошка. Но сега, след победата при Жълти води, след унищожаването на хетманите и разпалването на междуособна война във всички южни воеводства работите бяха отишли твърде далече, събитията бяха надминали всички очаквания — сега борбата трябваше да се води на живот и смърт.
А на чия страна щеше да бъде победата?
Хмелницки питаше разни гадатели и се съветваше със звездите, а и сам се взираше напрегнато в бъдещето — но виждаше пред себе си само мрак. Затова понякога страхотна тревога караше косата му да настръхва, а в гърдите му избухваше отчаяние като вихър. Какво ли ще стане, какво ли ще стане? Защото, като гледаше по-проницателно от другите, Хмелницки в същото време по-добре от мнозина разбираше, че Жечпосполита не умее да използва силите си, а и сама не ги знае, но тя е огромна мощ. И ако някой човек грабне в ръцете си тая мощ, тогава кой ще му се опре? А кой би могъл да отгатне дали страшната опасност от близката гибел няма да потуши размириците, вътрешните несъгласия, личните амбиции, взаимната завист между пановете, раздорите, празните приказки по сеймовете, шляхтишките своеволия, безсилието на краля? Тогава половин милион само шляхтичи биха могли да тръгнат към бойното поле и да смажат Хмелницки, ако ще не само кримският хан, а и самият турски султан да го подкрепя.
За тая приспана мощ на Жечпосполита освен Хмелницки знаеше и покойният крал Владислав и затова цял живот бе работил да започне бой на живот и смърт с най-силния монарх на тоя свят, защото само така тая мощ би могла да бъде призована към живот. Поради това си убеждение кралят не се колебаеше да хвърля искри и върху казашкия барут. Дали наистина беше предопределено казаците да предизвикат тая стихия, за да потънат най-сетне в нея?
Хмелницки разбираше също колко страшна беше съпротивата на Жечпосполита въпреки цялата й слабост. В нея, толкова безредна, разпокъсана, недисциплинирана, хаотична, се удряха най-страшните турски вълни и се разбиваха като в скала. Така беше при Хотим, което той бе видял почти със собствените си очи. Все пак тая Жечпосполита дори в минути на слабост е забивала знамената си върху валовете на чуждите столици. Какъв ли отпор ще даде тогава, какво ли ще покаже, доведена до отчаяние, когато ще трябва да умре или да победи?
При такова положение всеки триумф на Хмелницки беше нова опасност за него, защото приближаваше минутата, когато задрямалият лъв ще се пробуди, а и правеше преговорите все по-невъзможни. Във всяка победа се криеше бъдещото поражение, на дъното на всяко упоение имаше горчилка. Сега срещу казашката буря предстоеше да дойде бурята на Жечпосполита. На Хмелницки се струваше, че вече чува нейния далечен глух грохот.