Заглоба грабна дамаджаната с медовината, скочи към печката и завика:
— В името на Отца и Сина и Светаго духа! Човече, ти побесня ли, полудя ли? Успокой се, укроти се! Пъхни главата си във ведрото, дявол да го вземе!… Чуваш ли ме!
— Кръв, кръв! — виеше Богун.
— Умопобърка ли се? Пъхни главата си във ведрото, ти казвам. Ти вече проля кръв, и то невинна. Това нещастно хлапе вече не диша. Дяволът те е обладал — или ти сам си дявол и нещо повече. Опомни се, ако ли не, и ти пукни, погански сине!
С такива викове пан Заглоба премина от другата страна на масата до Женджан и като се наведе над него, започна да го опипва по гърдите, сложи ръка до устата му, от която шуртеше кръв.
В това време Богун се беше хванал за главата и скимтеше като ранен вълк. После падна на пейката, без да престане да скимти, защото душата му се късаше от яд и болка. Внезапно той скочи, изтича до вратата, изкърти я с крак и се втурна в пруста.
— Тичай, дано си счупиш врата! — измърмори пан Заглоба. — Тичай, дано си разбиеш главата в някоя конюшня или плевня, при все че си рогач и смело можеш да бодеш. Ех, че фурия! Такова нещо още не съм видял през живота си. Тракаше със зъби като куче на бесовица. Но това клето момче е още живо. Ей Богу, ако тая медовина не му помогне, значи е излъгал, че е шляхтич.
С такова мърморене пан Заглоба опря главата на Женджан върху коленете си и бавно започна да налива медовина в посинялата му уста.
— Ще видим дали имаш добра кръв в жилите си — продължаваше да говори на припадналия, — защото еврейската, ако я полееш с медовина или вино, се съсирва. Селската, като ленива и тежка, се утаява, само шляхтишката се разпалва и става отлична смес, която придава на тялото мъжество и самоувереност. На другите нации Господ Исус Христос също е дал разни питиета, та всяка да си има своята постоянна радост…
Женджан простена слабо.
— Аха, искаш още! Не, брате, позволи и на мене… ето така! А сега, щом вече даде признаци на живот, ще те пренеса в конюшнята и ще те сложа в някой ъгъл, та да не те разкъса докрай тоя казашки змей, когато се върне. Опасен приятел е той — дано го дяволите вземат, защото виждам, че ръката му е по-бърза от разума.
След тия думи пан Заглоба вдигна Женджан от земята като леко перце, което говореше за неговата необикновена сила, и излезе в трема, а след това на двора, където петнайсетина казаци играеха на ашици върху постлано на земята килимче. Като го видяха, казаците станаха, а той рече:
— Момчета, я вземете тоя слуга и го сложете върху сеното. И нека някой да изтича за берберина.
Заповедта беше изпълнена веднага, понеже пан Заглоба като приятел на Богун беше много уважаван от казаците.
— А къде е полковникът? — попита той.
— Заповяда да му дадем коня и замина за полковата квартира, а на нас ни каза да бъдем готови и конете ни да са оседлани.
— И моят ли е готов?
— Готов е.
— Я го дайте. Дали ще намеря полковника в полка?
— Ето го, иде.
И наистина през сводестата тъмна порта на дома се виждаше Богун, който идеше от площада, а зад него се появиха около сто и петдесет молойци, явно готови за поход.
— На конете! — викна през портата Богун на останалите в двора казаци.
Всички се разбързаха. Заглоба излезе пред портата и изгледа внимателно младия хайдутин.
— На поход ли тръгваш? — попита го той.
— Да.
— И накъде те води дяволът?
— На сватба.
Заглоба се приближи още повече.
— Я се остави, сине! Хетманът ти заповяда да пазиш града, а ти сам тръгваш, и казаците извеждаш. Нарушаваш заповедта. Тук тълпите от простолюдието само чакат удобен момент, за да се хвърлят срещу шляхтата — града ще погубиш, а себе си ще изложиш на хетмански гняв.
— Да погинат и градът, и хетманите!
— Въпросът е за главата ти.
— Да погине и моята глава!
Заглоба разбра, че няма смисъл да говори с казака. Той се беше запънал и щеше да извърши това, което мисли, дори да погуби себе с и другите. Заглоба също така се досещаше закъде ще поеме походът, и не знаеше самият той какво да прави: да тръгне ли с Богун, или да остане? Да тръгне с него беше опасно, защото това значеше в тия сурови военни времена да се забърка в авантюра, която се наказва със смърт. Ами ако остане? Простолюдието наистина само чакаше вести от Сеч, чакаше момента, когато ще се даде знак за клане. А може би дори нямаше да чака, ако не бяха хилядата казаци на Богун и неговото голямо влияние в Украйна. Наистина пан Заглоба можеше да намери убежище и в стая на хетманите, но той си имаше свои причини, поради които не правеше това. Дали беше задочната присъда за някое убийство или нещо нередно в книжата му — само той си знаеше; важното е, че не искаше да влиза в очи. Жал му беше да напуска Чигирин! Толкова добре му бе тук, дето никой не го питаше за нищо и се беше сближил с всички — и с шляхтата, и с икономите на староствата, и с казашките първенци! Наистина сега казашките първенци се бяха разотишли, а шляхтата се таеше в ъглите от страх пред бурята, но пък Богун беше изключителен компаньон, пияница над пияниците. Заглоба и той се бяха запознали на чаша и веднага се побратимиха. Оттогава бяха неразделни. Казакът пръскаше злато за двама, шляхтичът лъжеше и като неспокойни духове, на двамата им беше добре заедно.