Като размишляваше така, пан Заглоба се изпоти цял и изпадна в още по-лошо настроение. Горещината беше голяма, конят се движеше тежко, защото отдавна не беше вървял, а пан Заглоба беше снажен човек. Боже мили, какво не би дал той да седне на хладно в някоя механа, на чаша студена бира, а не да се блъска по жегата и да препуска по изгорялата степ!
При все че Богун ги караше да бързат, намалиха скоростта, защото беше страшно горещо. Попасоха малко конете, а през това време Богун разговаряше с есаулите — изглежда им даваше заповеди какво да правят, понеже досега те дори не знаеха къде отиват. До ушите на Заглоба стигнаха последните думи на заповедта:
— Ще чакате изстрел.
— Добре, бащице.
Внезапно Богун се обърна към него:
— Ти ще вървиш с мене отпред.
— Аз ли! — каза Заглоба с явно лошо настроение. — Аз те обичам толкова, та вече изпарих едната половина от душата си за тебе, защо да не изпаря и другата? Ние сме като риза и гащи, надявам се, че заедно ще ни вземат дяволите, което ми е все едно, понеже вече мисля, че и в пъкъла не може да бъде по-горещо.
— Да вървим.
— За да си строшим главите.
Тръгнаха напред, а малко след тях и казаците. Но последните се движеха бавно и скоро останаха много назад, докато най-сетне изчезнаха от очите им.
Богун и Заглоба яздеха мълчаливо един до друг, дълбоко замислени и двамата. Заглоба си скубеше мустаците и явно беше, че умът му работи усилено: може би обмисляше как да се отърве от цялата тая работа. От време на време промърморваше нещо полугласно на себе си или пък поглеждаше към Богун, по чието лице се изписваше ту невъздържан гняв, ту тъга.
„Чудно как — мислеше си Заглоба — такъв хубавец да не прилъже момичето. Вярно, че е казак, но е знаменит рицар, който рано или късно, стига само да не се присъедини към бунта, ще получи благородническо звание, което зависи само от него. А пан Скшетуски е благороден кавалер и строен човек, но по хубост не може и да се сравнява с тоя хайдутин като картинка. Ще се хванат те гуша за гуша, когато се срещнат, защото и двамата знаят да се бият.“
— Богуне, ти познаваш ли добре пан Скшетуски? — внезапно попита Заглоба.
— Не — отвърна хайдутинът късо.
— Тежка разправа ще имаш с него. Видях го как с Чаплински блъсна вратата и я отвори. Той е цял Голиат и за пиене, и за биене.
Богун не отговори нищо и отново двамата потънаха в собствените си мисли и собствените си грижи, в унисон с които пан Заглоба повтаряше от време на време: „Да, да, няма как!“ Минаха няколко часа. Слънцето отиде на запад чак към Чигирин; от изток повя хладен ветрец. Пан Заглоба смъкна калпака си от рисова кожа, прекара ръка по потната си глава и повтори още веднъж:
— Да, да, няма как!
Богун сякаш се събуди от сън.
— Какво каза? — попита той.
— Казвам, че ей сега ще се стъмни. Далеко ли е още?
— Не е далеко.
След един час наистина се стъмни. Но те вече бяха навлезли в гористия дол, а в края на дола най-сетне блесна светлинка.
— Това е Розлоги! — каза внезапно Богун.
— Да! Брррр! Нещо е много хладно в тоя дол.
Богун спря коня си.
— Чакай! — рече той.
Заглоба го погледна. Очите на Богун, които имаха тая особеност, светеха през нощта, сега горяха като две факли.
Дълго време двамата стояха неподвижни в края на дола. Най-сетне в далечината се чу пръхтене на коне.
Това бяха казаците на Богун, които прииждаха бавно от глъбини на гората.
Есаулът се приближи за заповеди, които Богун му прошепна на ухото след това казаците се спряха отново.
— Да вървим! — каза Богун на Заглоба.
След малко тъмните очертания на постройките, складовете и геранилата се показаха пред очите им. В имението беше тихо. Кучетата не лаеха. Големият златен месец светеше над сградите. От градината лъхаше на вишнев и ябълков цвят: всичко беше толкова спокойно, нощта такава чудна, че наистина оставаше само някоя теорба да се обади някъде под прозорците на прекрасната млада княгиня.