— Дано ти помогне Бог — рече княгинята.
— Вие сте искрени хора и аз ви благодаря. Но преди войната бих искал още веднъж да чуя от вашите уста, че вие ми давате девойката и че ще удържите на думата си. Шляхтишката дума на две не става — а пък вие сте шляхта, вие сте князе.
Богун говореше с бавен и тържествен глас, но в същото време в гласа му трептеше нещо като заплаха, като предупреждение да се съгласят на всичко, което той искаше. Старата княгиня погледна към синовете си, те към нея и за миг зацари мълчание. Внезапно соколът, който беше кацнал върху герба до стената, запищя, при все че до разсъмване беше още далеко; след него се обадиха и другите; големият степен орел се пробуди, тръсна криле и започна да грачи.
Борината в камината догоря. В стаята стана тъмно и мрачно.
— Николай, подсили отъня — каза княгинята. Младият княз хвърли още борина.
— Е, какво? Обещавате ли? — питаше Богун.
— Трябва да попитаме Елена.
— Нека тя да говори за себе си, а вие за себе си. Обещавате ли?
— Обещаваме — каза княгинята.
— Обещаваме — повториха князете.
Изведнъж Богун стана, обърна се към Заглоба и каза с висок глас:
— Ваша милост Заглоба! Поклони се и ти и поискай момичето, може би ще го обещаят и на тебе.
— Ти какво, казаче, да не си пиян?! — възкликна княгинята. Вместо отговор Богун извади писмото на Скшетуски и като се обърна към Заглоба, каза:
— Чети.
Заглоба взе писмото и започна да го чете сред глухо мълчание. Като свърши, Богун скръсти ръце върху гърдите си.
— Та на кого давате момичето? — попита той.
— Богуне!
Гласът на Богун прозвуча като съскане на змия:
— Изменници, нехранимайковци, кучета, юди!…
— Хей, синове, сабите! — викна княгинята.
Братята скочиха светкавично към стените и грабнаха оръжието.
— Ваша милост панове, спокойно! — извика Заглоба.
Но преди да довърши, Богун извади пистолет из пояса си и гръмна.
— Господи Исусе!… — изстена княз Симеон, направи крачка напред, започна да размахва ръце във въздуха и падна тежко на земята.
— Прислуга, на помощ! — викаше княгинята отчаяно.
Но в същия миг на двора и откъм градината се чуха други гърмежи, вратата и прозорците се отвориха с трясък и няколко десетки казаци нахлуха в трема.
— Смърт! — прозвучаха диви гласове.
На двора камбаната заби тревога. Птиците в трема започнаха да крещят; шум, стрелба и викове заместиха неотдавнашната тишина в заспалия дом.
Старата княгиня, виеща като вълчица, се хвърли върху тялото на Симеон, което трепереше в последни конвулсии, но веднага двама казаци я сграбчиха за косата и дръпнаха настрани, а в това време младият Николай, притиснат в един ъгъл на трема, се защитаваше яростно и с лъвска смелост.
— Назад! — викна внезапно Богун на обиколилите го казаци. — Назад! — повтори той с гръмлив глас.
Казаците се отдръпнаха. Те смятаха, че вождът им иска да спаси живота на младежа. Но Богун сам се хвърли върху княза със сабя в ръка.
Започна страшен двубой, който княгинята гледаше с пламнали очи и отворена уста, държана за косата от четири железни ръце. Младият княз се хвърли като буря върху казака, който заотстъпва бавно и го и заведе насред трема. Внезапно Богун клекна, отблъсна мощния удар и от отбрана премина в нападение.
Казаците със затаен в гърдите дъх спуснаха сабите надолу. Те стояха като вцепенени и следяха с очи хода на борбата.
В тишината се чуваше само дъхът и пъхтенето на биещите се, скърцането със зъби и съскането или звукът на мечовете, когато се удряха един о друг.
По едно време изглеждаше, че Богун ще падне пред огромната сила и ожесточеност на младежа, защото отново започна да отстъпва и да се олюлява. Лицето му сякаш се удължи от напрежение. Николай удвои ударите, сабята му обкръжаваше казака като непрекъсната змия от светкавици, от пода се вдигна турло и забули бойците с облака си, но през неговите кълба казаците видяха, че по лицето на Богун започна да тече кръв.
Внезапно Богун отскочи встрани и острието на княза попадна в празното пространство. От размаха Николай се олюля и се наведе напред, а в същия момент казакът го удари със сабята толкова страшно по врата, че князът се строполи като сразен от гръм.