Радостните викове на казаците се смесиха с нечовешкия крясък на княгинята. Човек би помислил, че потонът ще се пропука от виковете. Боят беше свършил, казаците се хвърлиха към окаченото по стените оръжие и започнаха да го смъкват, като си изтръгваха един на друг по-скъпоценните саби и ятагани, а същевременно тъпчеха труповете на князете и на собствените си другари, които бяха убити от ръката на Николай. Богун позволяваше всичко. Той стоеше на вратата, която водеше към стаите на Елена, преграждаше пътя и дишаше тежко от умора. Лицето му беше бледо и окървавено, защото два пъти острието на княза беше засегнало главата му. Замаяният му поглед се местеше от трупа на Николай върху трупа на Симеон, а понякога падаше върху посинялото лице на княгинята, която молойците държаха за косата и притискаха с колене на земята, тъй като се дърпаше да се измъкне от ръцете им и да изтича при труповете на децата си.
Крясъкът и бъркотията в трема растяха с всяка минута. Казаците влачеха с въжета прислугата на Курцевичи и я избиваха безмилостно. Подът беше облян с кръв, тремът — пълен с трупове, с дим от гърмежите, стените бяха вече оголени, дори птиците избити.
Внезапно вратата, до която стоеше Богун, се отвори широко. Хайдутинът се обърна и се дръпна изведнъж.
На вратата се появи слепият Васил, а до него Елена, облечена с бяла нощница, бледа като нощницата, с разширени от ужас очи и с отворена уста.
Васил носеше кръст, който държеше с две ръце на височината на лицето си. Сред бъркотията, която цереше в трема, сред труповете, локвите кръв по пода, лъскавите саби и пламналите очи тая висока, слаба фигура с прошарена коса и с черни ями вместо очи изглеждаше странно тържествена. Човек би казал: дух или труп, който е хвърлил савана и идва да наказва за престъплението.
Виковете замлъкнаха. Казаците отстъпваха ужасени. Спокойният, но болезнен и плачевен глас на княза прекъсна тишината:
— В името на Отца и Спасителя, и Духа, и на Светата, Пречистата! Мъже, които идвате от далечни страни, дали идвате в името Божие? Защото: „Благословен е мъжът на път, който върви и проповядва словото Божие.“ А вие дали носите добра новина? Дали сте апостоли?
Смъртна тишина зацари след думите на Васил, а той се обърна бавно с кръста на една страна, после на друга и продължи:
— Горко вам, братя, защото тия, които започват война за печалба или отмъщение, ще бъдат осъдени навеки… Да се молим, за да получим милосърдие. Горко вам, братя, горко и на мене! Ооо!
Стон се изтръгна от гърдите на княза.
— Господи, помилуй! — обадиха се с глухи гласове казаците, които под влияние на неописуем страх започнаха да се кръстят ужасени.
Внезапно се чу дивият, пронизителен вик на княгинята:
— Василе! Василе!…
В нейния глас имаше нещо толкова сърцераздирателно, сякаш това беше последен глас на прекъснат живот. Казаците, които я притискаха с колене, усетиха, че тя вече не се мъчи да се изтръгне от ръцете им.
Князът трепна, но веднага се заслони с кръста оттам, откъдето идваше гласът, и отвърна:
— Душо осъдена, която викаш от дълбините, горко ти!
— Господи, помилуй! — повториха казаците.
— При мене, казаци! — извика в тоя миг Богун и се олюля на краката си.
Казаците се спуснаха и го хванаха под мишници.
— Бащице! Ти ранен ли си?
— Ранен! Но нищо! Кръв ми тече. Хей, момчета! Да пазите това момиче като очите си… обградете къщата, не пускайте никого… Княгиньо Елена…
Не можа да каже нищо повече, устните му побеляха, мъгла се спусна пред очите му.
— Пренесете атамана в някоя стая! — извика пан Заглоба, който излезе от един ъгъл и неочаквано се появи при Богун. — Няма му нищо, това не е нищо — каза той, — като опипваше раните с пръсти. — Утре ще бъде здрав. Аз ще се заема с него. Смачкайте ми хляб с паяжина. А вие, момчета, вървете по дяволите, позабавлявайте се с момичетата в помещенията за прислугата, защото тук нямате работа, само двама да пренесат атамана. Вземете го. Ето така. Тръгвайте, дявол да го вземе, защо стоите? Пазете къщата — него сам аз ще го гледам.
Двама казаци понесоха Богун към съседната стая, а другите излязоха в трема.
Заглоба се приближи до Елена и като намигваше силно с едното око, каза бързо и тихо:
— Аз съм приятел на пан Скшетуски, не бой се. Само заведи тоя пророк да спи и ме чакай.