Дризт неволно потрепери, Кати-Бри и Риджис също потръпнаха, но Бруенор само кимна.
— Наистина е част от по-голям отряд — съобщи Ферингал. — Най-вероятно пирати, но глупавото същество не знаеше какво означава това.
— Нищо чудно да е Крий — рече Дризт. — Успяхте ли да научите откъде са дошли?
— Южното крайбрежие, някъде в подножието на планината. Не можахме да го накараме да си признае, но смятаме, че знае нещо за една клисура в онези земи. Пътят дотам няма да е никак лесен, особено сега, през зимата, когато проходите са затрупани със сняг.
— Заслужава си да опитаме — отвърна Дризт.
В този миг лейди Мералда влезе в стаята, също толкова красива сега, в ранното утро, колкото и предишната вечер. Погледът й се спря първо върху елфа, а след това и върху Кати-Бри, а по устните й заигра благодарна усмивка.
Двамата приятели не пропуснаха да забележат, че Ферингал леко се смръщи — очевидно раните му бяха твърде пресни. Старата болка се бе пробудила наново, когато Бруенор бе споменал Уолфгар в разказа си предишната вечер и младият мъж несъмнено бе изкарал гнева и огорчението върху пленника си.
Четиримата приятели си тръгнаха от Окни още същата утрин, макар че на изток се сбираха гъсти облаци. Нямаше възторжени викове и светнали лица, които да изпратят героите по опасния им път.
Единствено лейди Мералда, увита в дебели кожи, стоеше на мостчето между две кули и гледаше как се изгубват в далечината.
Дори оттам, Дризт и Кати-Бри виждаха болката, примесена с надежда, в красивите й зелени очи.
Четвърта част
В търсене на смисъла
Времето беше ужасно, студът вкочаняваше пръстите ми, ледена коричка тегнеше върху клепачите ми и опитите да си държа очите отворени ми причиняваха болка. Всеки проход криеше опасности — лавина, която само чакаше да ни затрупа, чудовище, готово да се нахвърли отгоре ни. Всяка вечер лягахме да спим с ясното съзнание, че подслонът (в нощите, когато изобщо успеехме да си намерим такъв) може да се срути върху нас и да ни затрупа така, че никога да не успеем да изпълзим отдолу.
И над мен, и над най-скъпите ми приятели тегнеше смъртна опасност.
Никога през живота си не съм бил по-щастлив.
Защото имахме цел, която ни тласкаше напред, която ни водеше през дълбок сняг и люти бури. Целта ни беше ясна, пътят ни — правилен. Прекосявайки снежната планина в търсене на Шийла Крий и откраднатия Щитозъб, ние защитавахме онова, в което вярвахме и следвахме сърцата си.
Макар че мнозина търсят пряк път към познанието, да се избяга от тази най-простичка истина е невъзможно успехът се ражда в трудностите, а от него се ражда най-чистата радост и онова чувство на гордост от постигнатото, което ни превръща нас, мислещите същества, в това, което сме. Често съм чувал някой да казва, че само да имал кралско съкровище, би бил най-щастливият на света. Винаги съм си налагал да не споря с такива хора. Разбира се, подобно твърдение съдържа зрънце истина — богатството със сигурност би донесло известно благоденствие на бедните, но макар че златото задоволява насъщните ни нужди, пътят към щастието не е покрит с него, особено ако е получено наготово.
Ни най-малко! Пътят към щастието е покрит с чувството на увереност и ясното осъзнаване на собствената значимост; с усещането, че сме направили света мъничко по-добър и че сме отстоявали онова, в което вярваме, дори да не ни е било лесно. През годините, когато пътувах с капитан Дюдермонт, нерядко се случваше да вечеряме с най-заможните семейства в Града на бездънните води. Споделях трапезата със синовете на най-големите богаташи. Самият Дюдермонт, отраснал в семейството на един от най-големите земевладелци в южната част на града, е един от тях. Мнозина от тези благороднически синчета биха сторили добре да се поучат от капитана, за когото не било достатъчно да почива върху лаврите на предишните поколения. Още съвсем млад той прогледнал за опасността, която полученото наготово богатство крие, и решил какъв да бъде земният му път. Разбрал, че иска да следва сърцето си и да се опита да направи водите на Саблено море по-сигурни за почтените моряци.
Този негов избор да служи на другите може и да му струва живота, така, както моят избор може да ми коства моя, а този на Кати-Бри — нейния по истината е, че ако преди много години бях останал в Мензоберанзан, или по-късно бях избрал сигурността на Десетте града или пък Митрал Хол, нямаше да мога да се нарека жив.