— Не можем да останем тук! — викна тя на Бруенор. — Бурята ще ни довърши!
— Елфът ще открие нещичко! — изкрещя джуджето в отговор. — Или той, или оназ’ негова котка!
Кати-Бри кимна. Риджис се опита да стори същото, но вместо това само се разтрепери още по-силно. И тримата знаеха, че времето им изтича. И тримата знаеха, че единственото, което им остава, е надеждата Дризт и Гуенивар да открият място, където да се подслонят.
И то възможно най-скоро.
Ревът на Гуенивар бе най-прекрасният звук, който Дризт бе чувал от дълго време насам. Той се взря през гъстата бяла пелена и видя пантерата да стои върху един оголен от вятъра зъбер, с присвити уши и муцуна, побеляла от сняг.
Къде подскачайки, къде пързаляйки се, той пое към нея, като гледаше да върви така, че силният вятър да е зад него.
— Какво откри? — попита той, когато стигна до зъбера.
Гуенивар изрева повторно и пое по една странична пътека, полузатрупана от сняг. Дризт я последва и само след стотина метра забеляза сравнително голям заслон, образуван от една от скалните стени. Той кимна одобрително — тук наистина щяха да успеят да се предпазят донякъде от вятъра. Ала Гуенивар го побутна и като изръмжа гърлено, продължи напред, към тънещото в мрак дъно на заслона. Дризт направи няколко крачки натам и видя, че пантерата не откъсва очи от сравнително голяма пукнатина в каменната стена.
Елфът се приближи с обичайната си мека стъпка, коленичи пред пукнатината и надзърна вътре. За негова радост, от другата страна имаше нещо подобно на пещера или проход в скалата. Без да губи нито миг (в този момент приятелите му бяха навън, изоставени на милостта на виелицата!), той провря първо главата, а после и останалата част от тялото си през отвора в стената и се приземи върху неголяма каменна площадка.
Намираше се в просторна пещера, пълна с издатини по стените и големи скални блокове. Подът бе предимно глинен и когато настрои зрението си към онази част на спектъра, която обитателите на Подземния мрак използваха, той забеляза малка купчинка пепел — останки от наскоро угасен огън.
Пещерата беше обитавана, което не бе никак чудно, не по тези места и в това време.
Миг по-късно видя и самите обитатели да се придвижват из сенките край отсрещната стена — благодарение на топлината, която телата им излъчваха, Дризт можеше да ги различи съвсем ясно. Веднага разбра, че са гоблини, а не му бе никак трудно да се досети, че няма да са малко, не и в такава удобна бърлога.
Поколеба се дали да не се върне обратно, да доведе приятелите си и заедно да завземат пещерата. С техния опит и умения, четиримата не би трябвало да срещнат особени затруднения с малобройния гоблинов отряд.
Нещо обаче го спираше и то съвсем не беше страх за приятелите му. Можеше ли с чиста съвест да постъпи по този начин? Можеше ли заедно с другарите си да нахлуе в нечий дом и най-безцеремонно да пропъди обитателите му в лютата буря? Спомни си за един друг гоблин, когото бе срещнал преди много години в една далечна земя. Онзи гоблин не беше зъл. Не беше ли възможно обитателите на тази пещера, толкова нависоко в почти непроходимата планина, никога да не са се натъквали на хора, елфи, джуджета, или която и да било от добрите раси? И в такъв случай, имаха ли Дризт и останалите право да ги нападат и то само за да им отнемат дома?
— Добра среща! — обади се той на езика на гоблините, който бе научил в Мензоберанзан.
Диалектът, който се говореше в Подземния мрак, беше много различен от този, който гоблините от Повърхността използваха, но не дотам, че Дризт да не може да се разбере с тях.
Един от гоблините направи крачка към него, ала миг по-късно жълтеникавите му очи се разшириха от ужас и той отскочи назад, видял, че натрапникът не е какъв да е елф, а елф на мрака.
— Аз и моите приятели търсим къде да се скрием от бурята — уверено и спокойно обясни Дризт, опитвайки се да не звучи нито враждебно, нито уплашено. — Може ли да се присъединим към вас?
— Колко сте? — изграчи гоблинът.
Дризт го погледна изпитателно и забеляза, че дрехите му са по-хубави от тези на останалите, на главата си носеше висока шапка, а от ушите му висяха златни халки.
— Петима — отвърна елфът.
— Плаща злато?
— Ще ви платим, да.
Едрият гоблин се изсмя дрезгаво и Дризт, който го прие за съгласие, остави Гуенивар да пази на прага и отиде да доведе останалите.