— Те първи започнаха! — изрева джуджето, ала после се поколеба. — Нали така? — извика той към Дризт.
— О, да! — долетя отговорът на елфа.
— Направи факла за момичето, Къркорещ корем! — щастливо викна Бруенор, а после се втурна напред. — Стреляй наляво, докат’ Къркорещия корем не запали факлата! Аз ще се държа вдясно.
Двама гоблини се нахвърлиха върху Дризт, по един от всяка страна. Елфът отскочи надясно, завъртя се и рязко се наведе, замахвайки с двата ятагана. Единият гоблин вдигна късото си копие и почти успя да отбие едно от остриетата.
Дризт начаса придърпа оръжията си и като се обърна на другата страна, замахна с дясната ръка. Раненото му рамо запулсира, ала похотливата забележка на гоблина, очевидният намек, че не би имал нищо против да се позабавлява с Кати-Бри, му даваше сили да пренебрегне болката.
Противникът му се приведе, за да избегне един от ятаганите, и инстинктивно вдигна копието си, в случай че елфът реши да му нанесе нисък удар с другото си оръжие.
Вторият ятаган на Дризт му преряза гърлото.
Трети гоблин рухна на земята, а върху него се сгромоляса един от другарите му, пронизан в сърцето от първото оръжие на елфа, който бе направил бърза крачка встрани и миг по-късно вече се бе заел с четвърти противник.
— Мътните го взели, елфе! — изрева Бруенор. — Отнемаш ни цялата веселба!
И той се втурна към Дризт с намерението да забие секирата си в главата на неговия противник, ала в този миг огромна, черна сянка профуча покрай него и гоблинът беше затрупан под планина от черна козина и остри нокти.
Изведнъж тетивата на Таулмарил изсвистя и пещерата беше озарена от синьо сияние. Първите стрели на Кати-Бри се забиха в каменната стена, ала докато летяха, хвърлиха достатъчно светлина, та тя да си набележи няколко жертви.
Още на третия път успя да улучи един гоблин, а всеки от следващите й изстрели или попадаше право в целта, или изсвистяваше на милиметри от скверните същества, така че те бяха принудени да се хвърлят на пода.
Тримата приятели засилиха натиска си, посичайки всеки гоблин, изпречил се на пътя им. Мнозина от страхливите създания се разбягаха пред тях.
Кати-Бри продължаваше да стреля и макар че улучваше по-рядко, по този начин пречеше на гоблините в тази част на пещерата да се притекат на помощ на другарите си.
Междувременно Риджис си беше проправил път покрай отсрещната стена, прокрадвайки се покрай огромни скални късове, сталагмити и приведени надве гоблини. Много скоро забеляза, че от време на време някое от гнусните същества (включително и предводителят им) изчезва в една пукнатина в дъното на пещерата.
Полуръстът почака редиците на гоблините в тази част на каменната зала да пооредеят и се шмугна в гъстия мрак на вътрешните тунели.
Битката свърши за броени минути. В действителност, освен тримата гоблини, които се бяха нахвърлили върху Дризт в началото, трудно можеше да се каже, че страхливите същества бяха оказали кой знае каква съпротива. Вместо да се отбраняват срещу могъщите натрапници, бяха предпочели да избягат. Някои дори бяха стигнали дотам, че за да се спасят, хвърляха телата на другарите си на пътя на джуджето и пантерата.
Всичко свърши, когато Дризт и Бруенор едновременно пронизаха и посякоха един гоблин, който се опитваше да се измъкне през пукнатината в задната част на пещерата.
Бруенор дръпна секирата си, ала острието се бе заклещило и преди да се усети, той преметна и оръжието, и мъртвото тяло на гоблина, през рамо.
— Големият офейка! — недоволно изсумтя джуджето, без да забележи, че на гърба си има гоблинов труп. — Ще тръгнеш ли след него?
— Къде е Риджис? — долетя гласът на Кати-Бри откъм входа на пещерата.
Двамата приятели се обърнаха и видяха, че тя се мъчи да запали една факла.
— Къркорещия корем хич не го бива да изпълнява заповеди — изръмжа Бруенор. — Нали му рекох той да го стори!
— Не ми трябваше светлина, нали имам Таулмарил — обясни Кати-Бри. — Но той хукна нанякъде.
И като повиши глас, тя извика:
— Риджис!
— Избягал е — прошепна Бруенор на Дризт, макар че и сам не си вярваше, не и след проявената от полуръста смелост на идване от Десетте града, както и изненадващо доброто му представяне в битката край Окни. — Мен ако питаш, след онез’ людоеди е решил, че му стига толкоз.
Дризт поклати глава и бавно се огледа — повече се боеше, че Риджис може да е бил посечен, отколкото, че е избягал.