Няколко секунди по-късно чуха доволно свирукане и видяха полуръста да изниква от дупката в стената. Без да каже нищо, той огледа двамата си другари и подхвърли някакъв предмет на Дризт.
Елфът го улови и не можа да сдържи усмивката си, когато видя какво държи.
Гоблиново ухо, на което висеше златна халка.
И Дризт, и Бруенор спряха изумени погледи върху дребния си приятел.
— Чух го какво каза — отговори на неизречения им въпрос Риджис. — Аз също разбирам езика им.
И като щракна с пръсти пред лицата на слисаните си другари, той се насочи към Кати-Бри. Малко преди да стигне до нея обаче спря, обърна се и подхвърли и второто ухо на Дризт.
— Какво му става? — тихичко попита Бруенор, когато Риджис се отдалечи.
— Приключенски дух? — също толкова недоумяващо отвърна Дризт.
— Може би — рече джуджето и се изплю на пода. — Всички ни ще убият зарад него, или аз съм брадат гном.
Петимата (Гуенивар остана с тях през цялата нощ) изчакаха в пещерата отминаването на бурята. В единия ъгъл откриха купчина дърва (както и гранясало месо, което не посмяха да сготвят) и Бруенор напали буен огън близо до входа. Гуенивар пазеше, докато Дризт, Кати-Бри и Риджис изхвърлиха телата в тунела. После се настаниха около огъня и хапнаха. Редуваха се да стоят на пост през цялата нощ и спяха по двама, въпреки че не очакваха страхливите гоблини да се върнат толкова скоро.
Далеч на югоизток друг уморен пътник нямаше приятели, които да стоят на пост, докато той спи. Въпреки това, тъй като не очакваше, че в подобна бурна нощ може да се навъртат врагове, Уолфгар се облегна на скалата зад себе си и затвори очи.
Сам бе пригодил това място за подслон, така че сега от двете му страни се издигаха високи снежни стени, а зад гърба си имаше твърда скала. Снегът бързо се трупаше пред него и той знаеше, че трябва да спи на пресекулки — малко вероятно бе да го открият диви животни или чудовища, но ако не почистваше постоянно снега пред себе си, рискуваше да бъде погребан жив, а ако не хвърляше по някое и друго дърво в огъня, най-вероятно щеше да измръзне до смърт.
Разбира се, подобни дребни неудобства не можеха да притеснят варварина, отраснал в откритата тундра на Долината на мразовития вятър, с песента на ледените й вихри в ушите си.
И закален в огнените недра на пъкления дом на Ерту.
Вятърът печално свиреше протяжна, скръбна мелодия в ушите му, която жегна изстрадалия мъж право в сърцето. Там, в снежния заслон, сам в бурната нощ, той неволно се върна назад.
Спомни си детството, прекарано в племето на Лоса, когато тичаше на воля из необятната тундра и досущ като своите предци, които го бяха правили столетия наред, ловуваше и изпълняваше все същите ритуали.
Спомни си битката, отвела го в Десетте града, свирепо нападение, което войнствените му сънародници бяха предприели срещу жителите на десетте поселища. Не особено добре нанесен удар по главата на едно особено твърдоглаво джудже бе станал причина за поражението му и ето че се бе озовал в ръцете на някой си Бруенор Бойния чук — сприхаво, грубовато джудже със златно сърце, което Уолфгар много скоро бе обикнал като роден баща. Претърпяното поражение на бойното поле го бе събрало с Дризт и Кати-Бри и го бе тласнало към пътя, по който щеше да върви оттам насетне. Същия път, който го бе захвърлил в онова пъклено място, бърлогата на демона Ерту.
Вятърът все така пееше скръбната си песен, сякаш го молеше да не продължава напред, да спре и да захвърли спомените за Ерту и ужасите, преживени в скверния му дом.
Песента на вятъра се превърна в настойчиво предупреждение, ала Уолфгар, когото мисълта за онова, в което смяташе, че се е превърнал, измъчваше по-силно и от спомена за преживяното в лапите на Ерту, не го послуша. Не и този път. Той жадно се хвърли в прегръдката на спомените, извика ги в съзнанието си и се вгледа в тях, хладнокръвно и безпристрастно. Това беше истината, такава, каквато бе, а не каквото би трябвало да бъде. Истина, която щеше да бъде с него до края на живота му.
Истина, от която трябваше да извлече полза, а не, от която да се крие.
Вятърът продължаваше да напява мрачното си предупреждение, нашепваше му да не поглежда в бездната от ужас, да не поема по пътища, които щяха да го отведат там, където бе по-добре никога да не стъпва, ала Уолфгар издържа докрай, наново преживя всичко, чак до победата над Ерту насред Морето на неспирния лед.