— Човекоядката? — ахна Морик ужасено.
— И ако това не те убие, то Блуг със сигурност ще го стори.
Белани пропълзя до него и понечи да го целуне, ала лусканецът се отдръпна — желанието му внезапно се бе изпарило напълно.
— Чогуруга — прошепна той и по гърба му пробягаха ледени тръпки.
Двадесет и втора глава
Стъпка по стъпка
Брулен безмилостно от ледения вятър, който го връхлиташе отдясно, Уолфгар бавно напредваше, навел глава, за да се предпази поне малко от свирепите, смразяващи талази. Прекосяваше един особено висок планински проход и макар че мястото беше прекалено открито, никъде другаде снегът не бе толкова малко, именно благодарение на неспирния вятър. Вярно, че всеки враг можеше да го забележи от цяла миля — черно петно на фона на бялата планина — ала Уолфгар беше сигурен, че никое живо същество (освен ако нямаше крила и не бе достатъчно силно, за да се пребори с мразовитите вихри) не би могло да го доближи.
Вместо да се бои от врагове, варваринът се надяваше, че старите му приятели ще го забележат. Как иначе би могъл да ги открие в тази необятна пустош, където единственото, върху което очите на пътника можеха да се спрат, бяха безкрайни върхове, и където всяка представа за разстояние беше напълно изкривена? Понякога поредното било, върху което дърветата ясно се различаваха, изглеждаше съвсем близо, ала в действителност се намираше на десетки мили и нерядко бе отделено от дълбоки пропасти, които Уолфгар нямаше как да преодолее, освен ако не изгубеше цели дни, за да ги заобиколи.
Как изобщо очакваше да ги открие, за кой ли път се запита варваринът и за кой ли път поклати глава, чудейки се как бе могъл да избере северната порта на Лускан и защо не се бе отказал дори след онази страховита буря в подножието на планината, когато съвсем ясно бе видял колко лесен е пътят на юг и колко непреодолим — този на север.
— Какъв глупак само ще се окажа, ако Дризт и останалите са си намерили подслон — някое градче, в което да прекарат зимата! — каза си той и се разсмя с глас.
Да, надали имаше по-безнадеждно положение от това да търси приятелите си в безбрежната, негостоприемна пустош и то в толкова лошо време, че те можеха да минат само на няколко метра край него, без той да разбере. Въпреки това, Уолфгар знаеше, че не е глупак, знаеше, че постъпва правилно и прави точно това, което трябва.
Поспря за малко и обходи с поглед долините под себе си, върха, който се издигаше насреща му, малката борова горичка, която се зеленееше нейде вдясно, самотно цветно петно на фона на бялата планина.
Уолфгар реши да се насочи натам и под прикритието на дърветата да поеме на запад, докато не достигне прохода, който щеше да го отведе в Долината на мразовития вятър. Ако по пътя се натъкнеше на старите си приятели, толкова по-добре. Ако ли не, щеше да отиде в Десетте града и да ги чака там. Не дойдеха ли до настъпването на пролетта, щеше да се присъедини към някой керван, отиващ към Града на бездънните води.
Вдигна ръка, за да предпази очите си от ярката светлина и от снега, който вятърът навяваше в лицето му, и пое напред. Трябваше да прекоси откритата местност, която водеше до следващия връх, а после да се спусне по стръмния западен склон. Поне склонът беше покрит с дървета, на които той можеше да се обляга и да използва, за да забави слизането си. Опиташе ли да се спусне сега, при най-лекото подхлъзване можеше да политне надолу, премятайки се презглава в продължение на няколко мили.
Уолфгар отново наведе глава и продължи напред, облягайки се на вятъра.
Това му струва скъпо, когато малко по-късно стъпи върху някакъв камък, който се оказа прекалено полегат. Мъхестият ботуш не можа да му помогне особено върху гладката, заледена повърхност и той, приведен на една страна заради вятъра, не успя да си възвърне равновесието навреме, тупна на земята и се понесе надолу, размахал ръце в напразен опит да се залови за каквото и да било.
Почти веднага захвърли на една страна тежката, неудобна алебарда, така че тя да не се стовари върху главата му. Не след дълго вече не се пързаляше, а се премяташе презглава, удряйки се в камъни и скални издатини. Една от тях го блъсна толкова силно, че го завъртя настрани. Презрамките на раницата му се скъсаха и тя се затъркаля след него, а припасите му се сипеха по пътя.