— Можеш ли да откриеш къде се намира? — намеси се Кати-Бри.
— Подобна информация струва скъпо… — започна Морик, но изведнъж млъкна и шумно преглътна при вида на издутата кесия, която елфът (приятел на богат джуджешки крал, който искаше да открие Уолфгар не по-малко от самия него) сложи на масата.
— Утре вечер — рече Дризт. — На същото място.
Морик взе кесията, кимна и излезе.
— Мислиш ли, че ще се върне с информацията? — попита Кати-Бри.
— Дружбата му с Уолфгар е била истинска — отвърна Дризт. — А и прекалено го е страх от нас, за да се опита да ни измами.
— По всичко личи, че нашият приятел се е забъркал в доста приключения и си е навлякъл немалко неприятности — отбеляза Кати-Бри.
— По всичко личи, че нашият приятел най-сетне е намерил изход от мрака — поправи я Дризт с усмивка, която огряваше цялото му лице, и очи, в които играеха обнадеждени пламъчета.
Осма глава
Душевните терзания на воина
Търговският кораб се беше килнал на една страна, повечето платна бяха раздрани, а онези от екипажа, които все още бяха на борда, лежаха мъртви на палубата. Дюдермонт и опитните му моряци знаеха, че е имало и други — кораб като този не можеше да е плавал с по-малко от дузина души на борда си, а те бяха открили телата едва на седмина. Дюдермонт почти не хранеше надежда, че останалите са живи — водите около каравелата бяха пълни с акули и някои от тях несъмнено си бяха напълнили търбусите с човешко месо.
— Станало е само преди два-три часа — съобщи Робилард на капитана, който стоеше близо до счупения щурвал на търговския кораб.
Пиратите го бяха повредили, бяха се отървали от екипажа му и след като го бяха оплячкосали, го бяха оставили да се върти в кръг. И понеже този ден от сутринта духаше силен вятър, Дюдермонт се бе видял принуден да помоли Робилард да строши руля с една от магическите си мълнии, за да успее „Морски дух“ да се приближи достатъчно.
— Доста трябва да са заграбили — рече капитанът.
Малкото стока, която все още се въргаляше из трюма, говореше, че търговският кораб е идвал от Мемнон и е бил натоварен с голямо количество платове, макар че в корабния дневник не се споменаваше нищо за редки или особено скъпи тъкани.
— Иначе няма да си струва усилието — отвърна Робилард. — Трябва им богата плячка, та жестокостите им да си заслужават времето и риска. Ако са напълнили трюма си, несъмнено са се насочили към брега.
При тези думи магьосникът наплюнчи показалеца си и го вдигна във въздуха.
— А и вятърът е благоприятен за подобен курс.
— Не по-благоприятен, отколкото е за нас — мрачно заяви Дюдермонт. Той повика един от своите лейтенанти, който се намираше наблизо, и му нареди да проверят за последен път дали на търговския кораб няма оцелели, а след това да се върнат възможно най-бързо на борда на „Морски дух“.
Преследването започваше.
Уолфгар, който беше недалеч оттам, чу целия разговор между капитана и Робилард. Той също смяташе, че злодейството е извършено само преди няколко часа — с попътен вятър в платната и празен трюм, „Морски дух“ много скоро щеше да настигне тежко натоварения пиратски съд, дори той да се бе отправил с пълна пара към най-близкото пристанище.
Варваринът затвори очи и се замисли за предстоящата битка — първата, откакто бяха вдигнали котва от Града на бездънните води. Това щеше да бъде миг на откровение за Уолфгар, миг, в който волята и решителността му трябваше да се наложат над залинялата сила на духа му. Той се огледа наоколо, към труповете на търговците, покосени от жестоката ръка на кръвожадни пирати. Тези безпощадни убийци напълно заслужаваха онова, което ги очакваше, заслужаваха да срещнат студената си, жестока смърт в мрачните води или пък да бъдат заловени и изпратени на съд в Града на бездънните води или дори в Лускан.
Уолфгар си повтаряше, че е негов дълг да отмъсти за невинните моряци, че трябва да използва дадената му от боговете сила, за да защитава справедливостта в един безмилостен свят и да даде поне мъничко сигурност на безпомощните, невинни хора.
Застанал на палубата на опустошения търговски кораб, варваринът се обръщаше за подкрепа към всички възвисяващи идеали, в които вярваше; застанал насред грозната сеч, той призоваваше чувството си за дълг, алтруизма на някогашните си приятели, както и Дризт, който без колебание се хвърляше и в най-голямата опасност, за да помогне на другите.