В действителност, Уолфгар изобщо не се съмняваше в това — Дюдермонт и хората му печелеха подобни битки вече години наред, много преди той да се бе присъединил към тях. Не, не го измъчваше тревога. Той отлично знаеше къде е неговото място и то със сигурност не бе в трюма, но заради слабостта му това бе единственото място, където Дюдермонт можеше да го сложи с чиста съвест.
Над главата му трещяха огнени кълба, изригваха светкавици, звънтяха стрели, а катапултите запращаха пламтящите си снаряди със силно свистене. Битката продължи близо час и когато отгоре най-сетне долетя указание да прикрепят повратника обратно към кормилото, морякът, който работеше рамо до рамо с Уолфгар, бе първият след Гримзли, изтичал на палубата, за да провери как е свършила битката.
Уолфгар остана сам, прекалено засрамен, за да се покаже, прекалено ужасен, че някой може да е загинал вместо него.
Малко по-късно чу стъпки и с изненада видя Робилард, вдигнал полите на синята си роба нависоко, за да не ги застъпи.
— Управлението вече е при кормилото — започна направо магьосника. — Не смяташ ли, че трябва да помогнеш на останалите с прибирането на пиратския кораб?
Уолфгар го изгледа продължително. Дори седнал, той сякаш се извисяваше над магьосника. Варваринът тежеше поне три пъти повече от Робилард, а дори ръцете му бяха по-яки от кльощавите крака на магьосника. Отстрани изглеждаше така, сякаш варваринът можеше да го смачка без никакво усилие.
Ако у Робилард имаше и капчица страх, то той със сигурност не го показваше.
— Ти ми причини това — заяви Уолфгар.
— Какво съм ти причинил?
— Твоите думи ме тикнаха тук, не тези на капитана. Ти ми причини това.
— Не, скъпи ми Уолфгар — бавно рече Робилард, а от гласа му капеше отрова. — Ти сам си го причини.
Варваринът вирна глава и го изгледа предизвикателно.
— Очертаваше се тежка битка и изправен пред нея, капитан Дюдермонт нямаше друг избор, освен да те изпрати тук долу — Робилард очевидно се наслаждаваше на всяка своя дума. — Твоята арогантност и прекомерна независимост го накараха да постъпи по този начин. Или мислиш, че сме готови да изложим на опасност живота на другарите си само за да можеш да утолиш необуздания си гняв и тщеславието си?
Уолфгар се изправи на крака, с полуприведено тяло, сякаш се канеше да се нахвърли върху магьосника и да го удуши с голи ръце.
— Защото какво друго, ако не чрезмерната ти самонадеяност, би могло да обясни поведението ти по време на последните битки? — невъзмутимо продължи Робилард. — Ние сме едно цяло, в което цари дисциплина и всеки има своята роля. Дори една-единствена брънка да я изпълни не както трябва и силата ни намалява значително, започваме да действаме не заедно, а един през друг. Подобно нещо е недопустимо, независимо кой е причината за него — ти или някой друг. Така че, много те моля, спести си обидите, обвиненията и празните заплахи, ако не искаш да се окъпеш в студените вълни.
Очите на Уолфгар неволно се разшириха, изменяйки на иначе каменното му изражение.
— А имай предвид, че сме доста далеч от сушата — довърши Робилард и се накани да се изкачи обратно на палубата.
Преди да поеме нагоре по стълбата обаче, той спря и отново се обърна към варварина:
— Ако днешната битка не ти хареса, може би ще е най-разумно да си останеш на брега следващия път, когато хвърлим котва. Да, може би така ще е най-добре — продължи магьосникът, след като помълча малко, придавайки си замислен вид. — Върни се на сушата, Уолфгар. Мястото ти не е тук.
С тези думи той си тръгна, ала Уолфгар не го последва. Вместо това бавно се свлече на пода, облегнат на стената, потънал в мисли за човека, който бе някога, и за човека, в когото се бе превърнал. Жестока истина, срещу която се боеше да се изправи.
Да погледне напред, към онзи, в когото искаше да се превърне, просто нямаше сили.
Девета глава
Пътищата се пресичат… почти
Ле’лоринел вървеше по улица „Долеманд“, а бързата му крачка издаваше нетърпение, примесено с тревога. Целта му бе една къща, където трябваше да се срещне с представител на Шийла Крий. Всичко започваше да си идва на мястото; пътят на правдата, който щеше да го отведе при Дризт До’Урден, ставаше все по-ясен.
Изведнъж елфът се закова на място и рязко се обърна, когато две фигури, загърнати в пътнически плащове, излязоха от близката уличка. Ле’лоринел посегна към оръжията си, но не ги извади, видял, че никой не го заплашва — двамата дори не го погледнаха, а свърнаха в обратна на неговата посока и продължиха по пътя си.