Риджис го следваше безропотно, но все пак гледаше да се държи вляво и зад него, за да използва набитото му тяло като поне малка защита срещу дъжда и вятъра.
Бруенор се съгласи да променят малко посоката, в която се движеха, така че да минат през една ферма, за чиито стопани подобни гости бяха нещо обикновено. Когато двамата приятели пристигнаха, установиха, че във фермата има и други пътници. Те бяха дошли преди два дни и не смееха да поемат напред, тъй като се бояха, че каруцата им ще заседне в калта.
— Още е твърде рано — обясни главният колар на джуджето. — Земята не е замръзнала и не можем да продължим.
— Май ще трябва да зимуваме в Бремен! — недоволно подхвърли един от спътниците му.
— Няма да ни е нито за първи, нито за последен път — отвърна главният колар. — Ако искате, можем да ви вземем с нас.
— Не сме тръгнали към Бремен — обясни Бруенор между хапките овнешко месо, с което ги гощаваха домакините им. — Отиваме в Лускан.
Останалите пътници се спогледаха изумено, Риджис и Бруенор на няколко пъти чуха да се споменава за „Северозападняка“.
— Нямаме коли, дето могат да заседнат в калта — рече джуджето.
— Кал, дето на места сигурно ти стига до над коленете, особено пък с твоя ръст — засмя се друг, но веселието му трая само докато Бруенор не го изгледа смразяващо.
Всички, дори коларят, се опитаха да разубедят двамата приятели от намеренията им, но в крайна сметка последната дума беше на Риджис:
— Пак ще се срещнем на пътя — заяви той. — Следващата пролет. Ние ще се връщаме, а вие още няма да сте тръгнали.
Бруенор се разсмя от все сърце. На другата сутрин, много преди някой друг да се беше събудил, джуджето и полуръстът поеха на път, превити надве, за да се борят с бурния вятър. И двамата знаеха, че това бе последната им нощ под покрив и на топло за дълги дни напред, знаеха, че оттук нататък нерядко ще трябва да се задоволяват с подслон, където няма да могат да напалят и най-жалкия огън, знаеха, че ги очаква гъста кал, която на много места сигурно щеше да е покрита от дълбоки преспи.
Ала освен това знаеха, че Дризт и Кати-Бри, а може би и Уолфгар, ги чакат.
Риджис не се оплака нито веднъж — нито на третия, нито на четвъртия, нито дори на петия ден, откакто бяха тръгнали, въпреки че вече нямаха нито един чифт сухи дрехи, а времето бързо се влошаваше и дъждът бе преминал в сняг. Те просто крачеха напред, плътно един зад друг, и само непоколебимостта на Бруенор и неговата сила им проправяха път, макар че калта го дърпаше при всяка стъпка, а снегът често му стигаше до кръста.
На петата нощ си направиха купол от сняг вместо подслон, а Бруенор дори успя да стъкне някакво подобие на огън, но и двамата отдавна вече не си усещаха краката. Ако продължаваше да вали все така обилно, очакваха, когато се събудят, да видят, че снегът е стигнал до върха на бруеноровия шлем.
— Не трябваше да те карам да идваш — мрачно каза джуджето, а от неговите уста това бе равносилно на признание за поражение. — Дризт и Кати-Бри щяха да доведат момчето още с пукването на пролетта.
— Почти оставихме Долината зад гърба си — отвърна Риджис, призовавайки на помощ целия ентусиазъм, който успя да събере.
Всъщност думите му бяха самата истина — бяха се движили със забележителна бързина въпреки лошото време. Планинският проход, който трябваше да прекосят, вече се виждаше в далечината, макар все още да им оставаше около един ден път.
— Пък и заради бурята не срещнахме нито един снежен човек — добави той.
— Само защото проклетите твари са по-умни от нас! — изръмжа Бруенор и само дето не си напъха палците на краката в огъня в отчаян опит да ги стопли поне малко.
Тази нощ не им беше никак лесно да заспят, тъй като през цялото време очакваха импровизираният снежен подслон да се срути отгоре им. Когато се събуди, обгърнат от мрак и пълна тишина, Риджис изведнъж реши, извън всякакво съмнение, че е мъртъв. Знаеше го с цялото си същество — беше мъртъв.
Стори му се, че е лежал така в продължение на дни, когато най-сетне снежният купол над главата му започна да просветлява и да блести под лъчите на изгряващото слънце.
Риджис въздъхна облекчено. Но къде беше Бруенор? Полуръстът се надигна на лакти и се огледа наоколо. Недалеч от себе си зърна завивките на джуджето, но къде беше то? Още преди да осмисли видяното, чу някакво шумолене откъм входа на импровизираното им иглу и рязко си пое дъх.
Оказа се Бруенор, облечен толкова леко, колкото Риджис не го бе виждал, откакто бяха поели на път.