Мисълта, че може да стане причина за смъртта на своя приятел, едва не накара Риджис да се върне обратно.
Едва.
Най-сетне той се приближи до оркския лагер дотолкова, че не само усети гнусната им миризма, но и успя да забележи някои интересни подробности… като например, че един от тях носи сравнително скъпа златна гривна, при това със закопчалка, с която полуръстът можеше да се справи без проблем.
В главата му започна да се оформя хитър план.
В ръката с гривната оркът държеше почти цял еленски бут, който час по час поднасяше към устата си.
Риджис търпеливо го изчака да се спречка със съседа си отляво (сигурен бе, че това ще се случи, защото рано или късно всички чудовища се сдърпваха с някого) и когато оркът отмести дясната си ръка, за да опази месото си от своя другар, от сенките се стрелна малка ръка и с едно движение на пухкавите си пръсти откопча гривната му.
Вместо да я прибере, полуръстът я пусна в джоба на орка, който седеше вдясно от собственика й. Безшумно и незабелязано гривната се плъзна в джоба на чудовището, но едното й крайче остана да виси навън.
След това Риджис побърза да се върне обратно зад камъка си.
Миг по-късно жертвата му се сепна.
— Кой го отмъкна? — попита чудовището на грубоватия си език, който Риджис поназнайваше.
— Какво да е отмъкнал? — попита оркът отляво. — Нали ти докопа най-хубавото парче, ненаситник такъв!
— Взел си ми златния синджир! — изрева обраният звяр и го цапардоса по главата с еленския бут.
— И как пък точно Туко го е задигнал? — обади се друг — онзи, от чийто джоб се подаваше открадната верижка. — Нали цяла вечер все се дърпаш от него, та да не ти вземе месото!
За миг нещата като че ли се успокоиха. Риджис затаи дъх.
— Ти най-добре знаеш, нали, Гиник? — рече набеденият крадец и по лукавия му тон полуръстът разбра, че трябва да е забелязал крайчеца на гривната.
Тези думи бяха последвани от най-страховитата караница за тази вечер. Обраният орк скочи на крака и вдигна тежкия бут с намерението да го стовари върху главата на Гиник. Той обаче спря импровизираното оръжие с една ръка, докато с другата стисна нападателя си през кръста и го събори върху горкия Туко. Не след дълго и шестте чудовища се биеха настървено — сипеха се ритници и юмруци, скубеха се коси, остри зъби се впиваха, където сварят.
В това време Риджис се отдалечаваше, понесъл достатъчно еленско месо, за да насити едно гладно джудже и един още по-гладен полуръст.
И надянал на лявата си китка златна гривна, която много удобно за него бе изпаднала от джоба на несправедливо набедения орк.
Единадесета глава
По различни пътища
— С магия щяхме да стигнем много по-бързо — подхвърли Кати-Бри.
Не за първи път й се случваше да се закача по този начин с Дризт, задето бе отказал предложението на Вал-Дусен.
— Досега вече да се връщахме и то заедно с Уолфгар — добави тя.
— С всеки изминал ден звучиш все повече и повече като истинско джудже — не й остана длъжен Дризт и стъкна огъня, над който къкреше вкусна яхния. — Все пак, няма повод за тревога, докато не започнеш да проявяваш нетърпимост към открити пространства, като пътя, по който вървим сега, например.
Той замълча за миг, после възкликна, сякаш истината го бе осенила току-що:
— Чакай малко! Ами че ти ей сега не каза ли точно това?
— Продължавай в тоз’ дух, Дризт До’Урден — тихо промърмори Кати-Бри. — Може и да те бива да въртиш ятаганите, но да видим дали можеш да уловиш някоя стрела във въздуха!
— Откъде знаеш, че вече не съм прерязал тетивата на лъка ти? — нехайно подметна елфът и се наведе, за да опита яхнията.
Кати-Бри неволно се обърна към Таулмарил, който лежеше недалеч от нея, после се усети и се засмя.
— Просто си мисля, че може да не стигнем преди „Морски дух“ да тръгне на последното си плаване за този сезон — вече сериозно обясни тя.
И наистина, през последните няколко дни вятърът като че ли бе станал по-лют, есента бързо отминаваше. Тъкмо по това време на годината Дюдермонт обикновено кръстосваше морето около Града на бездънните води за около двайсетина дена, преди да поеме на юг, където топлото време привличаше повече безчинстващи пирати.