В отговор младата жена се приведе напред, загреба пълна лъжица яхния и я поднесе към устните му. В последния миг, когато очите на елфа се затвориха заради топлата пара, тя изведнъж отдръпна лъжицата и я пъхна в собствената си уста.
Дризт рязко отвори очи, но изненадата и раздразнението му се стопиха в мига, в който видя закачливия поглед на Кати-Бри. Бърз като котка, той се хвърли върху нея и я събори от падналия дънер, борейки се да отмъкне лъжицата от ръката й.
И двамата съвсем ясно почувстваха, че няма друго място, където биха предпочели да се намират в този момент.
Високи скални стени се издигаха от двете страни на малкия отряд, смесица от тъмни сиво-кафеникави камъни и зелена трева. Тук-таме се виждаха и дървета, но те бяха ниски и хилави, сякаш едва успяваха да се задържат върху скалистата почва.
Клисурата беше превъзходно място за засада, веднага осъзна Ле’лоринел, но нито той, нито някой от четиримата му спътници се тревожеха от това. Клисурата се наблюдаваше от Шийла Крий и нейните хора. Още щом навлязоха в нея, Ле’лоринел видя как Джени, тяхната водачка, прави няколко едва забележими знака към върховете на високите скали, където несъмнено бяха разположени съгледвачи.
От викове обаче нямаше смисъл — звукът нямаше да стигне толкова надалеч. Някъде зад тях шумеше реката, която в пътя си към морето бе продълбал, а тази клисура, а после се бе изгубила под скалите отляво. Далеч пред тях вълните се разбиваха с грохот в каменистия бряг. Бръснещият вятър свиреше в ушите им. Това бе същият вятър, на който Долината дължеше името си и който напускаше тундрата през този планински проход.
Ле’лоринел се чувстваше странно добре в тази на пръв поглед неприветлива пустош. Изпълваше го усещане за свобода, далеч от глъчката на големите градове, която никога не го бе привличала особено. Кой знае, каза си той, може пък от отношенията му с Шийла Крий да излезе нещо повече. Може би, след като приключеше с Дризт До’Урден, щеше да остане на служба при Крий, защо не и като съгледвач в същата тази клисура?
Разбира се, за тази цел трябваше да оцелее в сблъсъка със смъртоносния мрачен елф, а ако не успееше да си вземе магическия пръстен от Джени, Ле’лоринел силно се съмняваше, че изходът от битката ще е в негова полза.
Щеше ли изобщо да се осмели да се изправи срещу Дризт без пръстена?
Ле’лоринел усети как по гърба му пробягват ледени тръпки, които нямаха нищо общо със студения вятър.
Машата групичка мина покрай няколко неголеми отверстия в скалите, естествени отдушници на разположените над подземната река пещери, които Шийла Крий беше превърнала в свой дом. След един завой на пътеката се озоваха пред широка, естествено образувана ниша, отвъд която започваше просторна пещера. Именно там реката бе пробила варовитата скала и отново излизаше на повърхността.
Полускрити в сенките покрай дясната стена на пещерата, трима стражи хвърляха зарове и гризяха огромни късове полусурово овнешко, а в краката им се търкаляха тежки оръжия. Също както тримата придружители на Джени, и тези пазачи бяха огромни — във вените им очевидно имаше както човешка, така и (при това в доста по-големи количества) людоедска кръв.
Те наостриха уши при шума от приближаващите стъпки, но не личеше да са изненадани и Ле’лоринел се досети, че съгледвачите в клисурата трябва да ги бяха предупредили за пристигането им.
— Къде е господарката? — попита Джени.
— Чогуруга е в стаята си — изгрухтя един от стражите в отговор.
— Не Чогуруга. Шийла Крий. Истинската господарка.
Чудовищата се смръщиха и елфът предположи, че става дума за някаква вътрешна борба за надмощие, най-вероятно между пиратите и людоедите.
Един от пазачите изръмжа, разкривайки острите си, жълтеникави зъби, но все пак кимна към вътрешността на пещерата.
Тримата стражи, които пътуваха с Джени и Ле’лоринел, запалиха факли и новодошлите продължиха напред, през същинска плетеница от забележителни природни форми. В началото елфът мислеше, че навсякъде около тях шурти вода и се излива в безброй изящни водопади, но когато се вгледа по-добре, видя, че това са скални образувания, изваяни от реката, текла тук преди стотици години — варовикът се бе втвърдил във формата на водопади, искрящи и хлъзгави заради влагата, която се процеждаше в пещерите, колчем навън завалеше дъжд.
Тунелът, по който вървяха петимата, имаше многобройни разклонения — някои се изкачваха нагоре, чак до върха на стометровата могила, в която беше разположена своеобразната крепост на Шийла Крий, други оставаха на същото ниво и често прерастваха в просторни зали, пълни с огромни скални блокове. Накъдето и да се обърнеше, елфът виждаше нови и нови форми, всяка — различна от предишната. Животни и оръжия, тела, вплетени в любовна прегръдка, вековни лесове — Ле’лоринел откриваше всичко, което въображението му можеше да си представи. Той бе отрасъл под открито небе, бе рожба на гората и нежната луна, и никога досега не бе слизал под земята. За първи път елфът започна да разбира джуджетата и полуръстовете, гномовете и всички други раси, които избираха този подземен свят пред Повърхността.