Младата жена запя тихичко и се впусна в изящен танц, полюлявайки весело Колсон, докато се въртеше из стаята.
— Татко скоро ще си дойде — каза тя и малкото момиченце се засмя, сякаш я беше разбрало.
Дели продължи да танцува безгрижно.
Светът бе толкова красив и пълен с безброй възможности.
Къщата на капитан Дюдермонт бе наистина великолепна, дори за място като Града на бездънните води. Беше на два етажа и имаше повече от дузина стаи. В преддверието имаше широко стълбище, а върху всяко от крилата на двойната дървена врата с красив свод беше изрисувана по една половина от тримачтова шхуна, така че когато вратата беше затворена, върху нея се появяваше образът на „Морски дух“. Друго, по-малко стълбище, отвеждаше до просторна гостна с изглед към скалистия залив и морето.
Това беше Градът на бездънните води, град на чудесата, град на ред и законност. Ала въпреки че войниците от прословутата градска стража кръстосваха улиците неспирно, въпреки почтеността на населението, повечето от по-богатите къщи (в това число и домът на Дюдермонт) си имаха своя лична охрана.
Дюдермонт беше наел двама бивши войници, моряци, които някога бяха служили на кораба му. Те не просто работеха за него, те бяха негови приятели — колкото стражи, толкова и негови гости. Въпреки че гледаха напълно сериозно на работата си, с течение на времето бдителността им беше понамаляла. Всеки ден бе еднакъв, напълно спокоен и безметежен и затова те често помагаха на Дели с къщната работа поправяха покрива, когато се случеше силният морски вятър да отнесе част от керемидите, боядисваха дървените стени, готвеха, чистеха. Понякога носеха оръжия, понякога — не. И те, и Дюдермонт отлично разбираха, че присъствието им е най-вече предпазна мярка. Крадците в Града на бездънните води по принцип избягваха къщи, за които се знаеше, че разполагат с охрана.
Затова двамата пазачи се оказаха напълно неподготвени за онова, което се случи в дома на Дюдермонт в тази мрачна нощ.
Гейзел първа се приближи до вратата, заедно с едно от чудовищата, което, благодарение на отварата, доста приличаше на капитан Дюдермонт. Толкова много, че Гейзел не можеше да не се запита дали пък не го бе подценила, като го бе кръстила Тъпака. След като се огледа, за да се увери, че улицата е пуста, тя кимна на Буцата, който се бе спотаил в края на пътеката и се бе скрил в живия плет. Чудовището се ухили злокобно и запристъпва на място, загрявайки за онова, което предстоеше да се случи.
Гейзел почука и миг по-късно едно от крилата на портата се открехна едва-едва (както можеше да се очаква, вратата беше подсигурена с верига) и отвътре надникна гладко избръснат и доста сбръчкан тъмнокос мъж.
— Мога ли да ви помогна… — започна той, но не довърши и зяпна „мъжа“ зад непознатата жена — приликата с капитан Дюдермонт беше забележителна.
— Това е братът на капитан Дюдермонт — отвърна Гейзел. — Идва, за да говори с брат си, с когото отдавна са изгубили връзка.
Очите на пазача се разшириха само за миг, след което той си възвърна обичайното професионално държание.
— Добра среща — рече той. — Боя се обаче, че брат ви не е тук, но ако ми кажете къде смятате да отседнете, ще ви съобщя веднага щом се върне.
— Парите ни са на свършване — побърза да каже Гейзел. — Дълго пътувахме и се надявахме да ни подслоните за тази нощ.
Пазачът се замисли за миг и поклати глава. Нарежданията, които имаше, бяха съвсем недвусмислени и макар че този случай бе малко по-различен, той не можеше да рискува, особено пък сега, когато в къщата имаше жена и малко дете. Отвори уста, за да им обясни, да се извини за неудобното положение и да ги упъти към някоя странноприемница, където можеха да пренощуват съвсем евтино, ала Гейзел изобщо не го слушаше. Вместо това тя хвърли поглед назад и кимна едва забележимо — знак за Буцата да се хвърли в атака.
— А може би ще отвориш за другия ми спътник? — мило попита тя.