— Колсон — промърмори джуджето и преполови халбата си. — Ама че глупаво име!
— Елфическо е — обясни Дризт. — Има две значения, като и двете са съвсем подходящи. „Кол“ означава „не“, така че цялото име значи буквално „не син“, тоест „дъщеря“. А освен това цялата дума означава „от мрачния град“, което напълно й подхожда, като се има предвид как се е озовала при Уолфгар.
Бруенор изпуфтя и довърши халбата си.
— Мислех, че ще се зарадваш на тези новини — осмели се да отбележи елфът. — Нали ти, по-добре от всеки друг познаваш радостта от това да отгледаш чуждо дете и да го обикнеш като свое.
— Ха! — изсумтя Бруенор.
— Пък и подозирам, че много скоро Уолфгар ще те дари с друг внук, в чиито вени ще тече неговата собствена кръв — рече Дризт и побутна нова халба към приятеля си.
— Внуци? — скептично повтори джуджето и завъртя стола си, така че да погледне елфа право в очите. — Значи смяташ, че Уолфгар е мой син?
— Той е твой син.
— Дали? Мислиш ли, че някакви си година-две далеч от него са достатъчни, за да му простя за онова, което стори на Кати-Бри.
И като изсумтя за пореден път, Бруенор махна отвратено, обърна се към бара, стиснал питието си с две ръце, и промърмори:
— А може би го търся, за да мога най-накрая да му прасна един, задето удари момичето ми!
— Тревогата ти е очевидна и непресторена — отбеляза Дризт. — Отдавна си му простил, независимо дали искаш да си го признаеш, или не.
Бруенор го изгледа с присвити очи и елфът побърза да добави:
— Също както и аз. Също както и Кати-Бри. Уолфгар се бе изгубил, затънал бе в мрак, но от всичко, което научих, личи, че е успял да излезе от него.
При тези думи изражението на Бруенор поомекна, а поредното му изсумтяване вече не бе толкова категорично.
— Колсон ще ти хареса — засмя се Дризт. — Както и Дели Кърти.
— Колсон — повтори джуджето, вслушвайки се внимателно в името, докато го произнасяше, после вдигна поглед и поклати глава, но ако целта му бе да демонстрира неодобрение, не можеше да се каже, че е успял.
— И какво, сдобих се с внучка от син, който всъщност не ми е син и то момиченце, което не му е истинска дъщеря — рече Бруенор малко по-късно, нарушавайки мълчанието, в което бяха потънали за няколко минути. — Някой би рекъл, че поне на един от двама ни можеше да му хрумне, че половината веселба е в това сам да си направиш проклетите му деца!
— Може би един ден на Бруенор ще му се роди син, в чиито вени ще тече неговата кръв? — попита Дризт.
Джуджето се обърна и го погледна изумено, но после сви рамене:
— Кой знае — махна той с ръка и отново се загледа в халбата си, а лицето му придоби сериозно и леко натъжено изражение. — Вече не съм млад, нали тъй? Видял съм не един и два века и помня времена, когато прапрародителите на Кати-Бри и Уолфгар още не са били родени. Пък се и чувствам стар, хич и не се съмнявай, елфе! Чак в кокалите си го усещам.
— Векове, прекарани с ковашки чук в ръка, несъмнено могат да ти се отразят по този начин — отвърна Дризт, ала Бруенор не беше в настроение за шеги.
— А ето че сега момичето ми порасна, а момчето и то, че дори и дъщеричка си има… — Бруенор въздъхна дълбоко и като пресуши халбата си, се обърна, за да погледне Дризт в очите. — Туй момиченце ще остарее и ще умре, а аз още ще съм тук, с моите скърцащи кокали.
Дризт го разбираше прекрасно — нали и него го бяха измъчвали съвсем същите терзания. Когато някое джудже или пък някой елф, бил той мрачен или светъл, се сближеше с човек, полуръст или гном (все раси, които живееха по-малко от тях), неминуемо се изправяха срещу необходимостта да приемат факта, че приятелите им ще остареят и умрат пред очите им. Това бе една от причините и джуджетата, и елфите да имат толкова силно развито чувство за родова принадлежност — те несъзнателно искаха да се предпазят от подобна болка.
— Затуй е най-добре да се свързваме със своите, а, елфе? — подметна Бруенор и му хвърли лукав поглед.
— Съчувственото изражение на Дризт отстъпи място на внезапно пробуден интерес. Нима Бруенор току-що му бе намекнал да стои далеч от Кати? Това наистина го хвана напълно неподготвен! Дризт се облегна назад и се загледа в приятеля си, без да знае какво да мисли. Нима най-сетне бе признал пред себе си какво наистина изпитва към Кати-Бри само за да се изправи пред това сякаш непреодолимо живо препятствие? А може би Бруенор имаше право и той наистина се държеше като пълен глупак?