Елфът си пое дълбоко дъх, за да се успокои и сложи мислите си в ред.
— А може би онези, които се опитват да избягат от болката, никога няма да познаят радостта, която я предшества? — рече той накрая. — Не е ли по-добре да…
— Какво? — прекъсна го Бруенор. — Да се влюбиш в някой от тях? Да се ожениш, може би?
Дризт все още не беше сигурен какво всъщност се опитва да му каже джуджето. Дали му намекваше да се отдръпне от Кати-Бри, наричайки го глупак, задето изобщо си бе позволил да мисли за подобно нещо?
Но тогава Бруенор най-сетне разкри картите си:
— О, да, влюби се в някой от тях! — презрително изсумтя той, ала насмешката му бе насочена колкото към Дризт, толкова и към него самия. — Или пък отгледай някой като твое собствено дете! Къде ти, дори не един, ами двама!
Бруенор погледна приятеля си и като се ухили широко, вдигна халбата си:
— За нас, елфе! Двама глупаци, но пък щастливи глупаци!
Дризт на драго сърце вдигна чашата си, разбрал, че приятелят му не му намеква (толкова деликатно, колкото бе възможно за едно джудже) да се откаже от Кати-Бри. Не, Бруенор просто искаше да се убеди, че елфът напълно оценява онова, което има.
Джуджето пресушаваше халба след халба, Дризт обаче едва-едва отпиваше от чашата си с вино.
Възцари се мълчание, нарушено след няколко минути от Бруенор:
— Хей, елфе — заяви той напълно сериозно (което правеше думите още по-смешни), — следващото ми внуче няма да е на райета, нали?
— Стига само да няма огромна рижа брада! — не му остана длъжен Дризт.
— Чух, че си пътувал заедно с огромен варварин на име Уолфгар — нехайно подхвърли Белани, когато Морик най-сетне се събуди на другата сутрин, много след като слънцето беше изгряло.
— Уолфгар? — повтори Морик и потри очи, за да прогони и последните остатъци от съня, след което прокара пръсти през разрошената си черна коса. — Много отдавна не съм го виждал.
Лусканецът изобщо не забеляза изпитателния поглед, който Белани не сваляше от лицето му.
— Мисля, че отиде на юг, за да открие Дюдермонт — добави той и я погледна заинтригувано. — Защо, аз не ти ли стигам?
Чернокосата магьосница се подсмихна дяволито и нарочно не отговори:
— Една моя приятелка се интересува — рече тя вместо това.
Усмивката на Морик надали можеше да бъде по-похотлива:
— Значи и двете, а? Аз не съм ли достатъчно мъж?
Белани въздъхна и се претърколи до края на леглото, повличайки завивките със себе си, но ги пусна, когато се изправи.
Едва тогава Морик забеляза причудливия символ върху рамото й.
— Значи не си го виждал отдавна? — подметна тя и започна да се облича.
— Защо питаш?
Подозрителният тон на Морик накара магьосницата да се обърне. Лусканецът се беше надигнал в леглото и я наблюдаваше, подпрян на лакът.
— Една приятелка се интересува от него — рязко отвърна тя.
— Напоследък май всички се интересуват от него — отбеляза Морик и отново се излегна, закривайки очите си с ръка.
— Като, например, един елф на мрака? — подхвърли Белани.
Морик надникна изпод лакътя си, а изражението му беше по-красноречиво от всеки отговор.
Внезапно очите му се разшириха при вида на магическата пръчка, появила се най-неочаквано в ръката на Белани. Вярно, тя не я насочи към него, но заплахата беше съвсем очевидна.
— Обличай се! — нареди магьосницата. — Господарката ми ще говори с теб.
— Господарката ти?
— Сега нямам време да ти обяснявам. Чака ни дълъг път и макар да разполагам с магии, които ще ни помогнат да се придвижим по-бързо, ще е най-добре да сме напуснали Лускан до час.
Морик се изсмя:
— Да напуснем Лускан? И къде смяташ да отидем? Нямам никакво намерение да напускам…
Не можа да довърши, защото Белани се приближи и се приведе над него, поставила пръст върху предизвикателно присвитите си устни:
— Можем да го направим по два начина, Морик — спокойно обясни тя… прекалено спокойно, за да се понрави това на изненадания лусканец. — Единият ще ти достави немалко удоволствие, можеш да бъдеш сигурен, и ще ти даде възможност да се завърнеш невредим в Лускан, където всичките ти приятели ще има да се чудят защо не можеш да изтриеш доволната усмивка от лицето си.