Дюдермонт му бе показал в какво се е превърнал с цялата тактичност, на която бе способен. И Уолфгар повече не можеше да си затваря очите. Приключил бе с плаването, поне докато не дойдеше пролетта ако „Морски дух“ възнамеряваше да поеме на юг, както правеше всяка зима (и както несъмнено бе най-разумно), изгледите им да се натъкнат на Шийла Крий бяха нищожни. А ако нямаше вероятност да срещнат Крий, какъв бе смисълът варваринът да остава на борда, особено при положение, че действията му напоследък нерядко излагаха целия екипаж на ненужна опасност?
В това беше разковничето на целия проблем, отлично разбираше Уолфгар. Това бе истината, която бе съзрял във въображаемото огледало на Дюдермонт. Никога досега гордият син на Беорнегар не се бе съмнявал във войнската си доблест. Неведнъж бе вършил неща, от които се срамуваше (най-отвратително несъмнено бе държанието му към Кати-Бри), но дори тогава му бе оставало нещо, което да го държи — той беше войн, един от най-великите войни, които Долината на мразовития вятър бе раждала някога, един от най-легендарните бойци на племето на Лоса, пък и на което и да било племе от Долината. Той бе войнът, обединил варварите със своята сила и мъдрост; войнът, който бе запратил бойния си чук с такава сила, че бе откъснал огромната ледена висулка от тавана на пещерата и така бе убил Смразяващия, страховития бял дракон. Той бе войнът, на когото нито палещото калимпортско слънце, нито убийците, домогващи се със зъби и нокти до властта в раздираната от вътрешна война престъпна гилдия, бяха успели да попречат да спаси приятеля си. И преди всичко, той беше спътникът на Дризт До’Урден, част от доблестния отряд, извоювал Митрал Хол от сивите джуджета, отряда, чиито подвизи се превръщаха в легенда, където и да отидеше.
Но не и сега. Уолфгар вече не можеше да се нарича войн, не и след злощастния си опит да преследва пирати на борда на „Морски дух“. И ето че капитан Дюдермонт, негов приятел, който му желаеше само доброто, го бе погледнал в очите и му бе показал истината. И то каква истина! Щеше ли Уолфгар да открие безстрашната си същност, превела го през толкова мъчителни моменти? Щеше ли някога отново да се превърне във война, който бе обединил племената на тундрата, извоювал бе Митрал Хол от враговете и бе преследвал може би най-страховития убиец в Царствата през цял Торил, за да спаси отвлечения си приятел?
Или Ерту завинаги му бе отнел всичко това? Беше ли прекършил духа му, окончателно и безвъзвратно? Беше ли го променил, веднъж и завинаги?
Докато се изкачваше по хълма, върху който беше построен домът на Дюдермонт, Уолфгар почувства, че не е в състояние да отрече възможността наистина да е изгубил завинаги някогашната си същност. Какво обаче означаваше това, той нямаше никаква представа.
Кой беше той? — Подобни мисли го занимаваха, докато малко преди да стигне до входната врата, някой не му заповяда да спре и да се представи.
Уолфгар вдигна глава и видя войниците, наобиколили къщата, както и повредената врата.
Варваринът усети как кръвта му кипва, инстинктът му подсказа, че нещо не е наред, че някаква опасност трябва да бе сполетяла Дели и Колсон в негово отсъствие. Ръмжейки от ярост и от страх, той се втурна към вратата, без дори да забележи тримата стражи, които се изпречиха на пътя му с вдигнати алебарди.
— Пуснете го! — разнесе се вик в последния момент, миг преди варваринът да се блъсне във войниците. — Това е Уолфгар! „Морски дух“ се е завърнал!
Стражите побързаха да се отдръпнат, а един от тях прояви достатъчно съобразителност да отвори вратата — ако не го бе сторил, варваринът несъмнено щеше да я направи на трески.
Уолфгар влетя в къщата и се закова на място в преддверието, видял Дели да слиза по стълбите с Колсон на ръце.
Младата жена се усмихна насила, ала когато стигна подножието на стълбите не издържа, избухна в сълзи и се хвърли в обятията му.
Времето сякаш спря, докато двамата стояха там, вплетени в гореща прегръдка, черпейки сила един от друг. Уолфгар можеше да остане така цяла вечност, ала в този миг зад гърба му се разнесе учуден възглас — капитан Дюдермонт стоеше на прага заедно с Робилард.
Уолфгар нежно отдалечи Дели от себе си и се обърна. Тримата мъже се оглеждаха наоколо, без да могат да повярват на очите си, докато думите на Дели не внесоха малко яснота (макар да не успяха да изтрият изумените им изражения):