— Шийла Крий.
По-късно същия ден Дюдермонт откри Уолфгар да се взира във вълните, разбиващи се в подножието на хълма. Застанал бе до същия прозорец, през който Дризт и Кати-Бри бяха проникнали в къщата, за да спасят Дели и Колсон.
— Прекрасни приятели си оставил в Долината — отбеляза капитанът и също се загледа в морето.
Когато не получи отговор, Дюдермонт хвърли бърз поглед на едрия мъж и съвсем ясно видя болката, изписана по лицето му.
— Мислиш, че е трябвало да си тук, за да защитиш Дели и детето, нали? — заяви направо капитанът и вдигна очи към исполина, който го изгледа — не смръщено, но не и приветливо.
— Ти очевидно мислиш така — отвърна той.
— Защо смяташ така? Само защото намекнах, че може би ще е по-разумно да не идваш с нас на следващото ни пътешествие? Какъв би бил смисълът? Ти се присъедини към нас, за да заловиш Шийла Крий, а е повече от сигурно, че няма да я откриеш на юг, накъдето възнамеряваме да се отправим.
— Дори и сега? — учуди се Уолфгар. — След като Крий нападна дома ти? След като двамата ти приятели лежат в гроба, убити от нейните слуги?
— Не можем да плаваме на север, започнат ли да духат зимните ветрове — отговори Дюдермонт. — Затова поемаме на юг, където пиратите са не по-малко свирепи от Шийла Крий. Но не си мисли, че ще забравя случилото се в дома ми — добави той мрачно. — Когато повеят топлите, пролетни ветрове, „Морски дух“ ще се завърне и ще отиде чак до Морето на неспирния лед, ако се наложи, за да открие Шийла Крий и да я накара да си плати за всичко.
Дюдермонт замълча и спря поглед върху лицето на Уолфгар, докато варваринът не се видя принуден да го срещне.
— Освен ако нашият общ елфически приятел не ни изпревари, разбира се — довърши капитанът.
И този път Уолфгар потръпна и пак се обърна към прозореца.
— Нападението е станало преди близо месец — продължи Дюдермонт. — Дризт най-вероятно вече е напуснал Лускан и е поел на север, по следите й.
Варваринът кимна, но за Дюдермонт беше очевидно, че се разкъсва надве.
— Подозирам, че Дризт и Кати-Бри на драго сърце ще приемат помощта на стария си приятел — осмели се да каже той.
— Нима наистина искаш да навлечеш нещо подобно на Дризт? — сериозно попита варваринът и му хвърли леден поглед, в който се четяха насмешка, гняв и зрънце примирение.
Дюдермонт издържа погледа му, на свой ред взирайки се изпитателно в исполина, после сви рамене:
— Както искаш. Но държа да ти кажа, Уолфгар от Долината на мразовития вятър, че самосъжалението изобщо не ти подхожда.
С тези думи капитанът се обърна и излезе от стаята, оставяйки варварина сам с обърканите си мисли.
— Капитанът каза, че можем да останем колкото поискаме — обясни Уолфгар на Дели същата вечер. — До края на зимата и през пролетта. Ще си намеря работа — бива ме като ковач — и може би следващата година ще си вземем наша къща.
— В Града на бездънните води? — видимо обезпокоена попита младата жена.
— Може би. Или в Лускан, или където сметнеш, че е най-добре за Колсон.
— Ами Долината на мразовития вятър? — веднага попита Дели и раменете на Уолфгар увиснаха.
— Трудна земя е това, пълна с лишения и опасности — отвърна той, опитвайки се да звучи безучастно.
— Земя на силни мъже — добави Дели. — Земя на герои.
Ала Уолфгар повече не можеше да се преструва на безпристрастен:
— Земя на крадци и главорези — отсече той. — Пълна с хора, които бягат от закона. Не е подходящото място, в което да отрасне едно момиче.
— Познавам едно момиче, отгледано там, което сега е силна и безукорно честна жена — не се предаваше Дели.
Уолфгар извърна поглед, без да може да скрие напрежението и недоволството си и младата жена разбра, че го е поставила натясно. Не бе обаче съвсем сигурна дали точно това иска и тъкмо се канеше да предложи засега да останат в Града на бездънните води, за да му спести мъчението, когато Уолфгар най-сетне се предаде и заяви направо:
— Няма да отида в Долината. Там бе мястото на онзи, който бях някога, не на онзи, който съм сега. Нямам никакво желание да се връщам там, когато и да било. Нека племената на моя народ вървят по пътя си без мен.