Едва тогава Дризт осъзна своята грешка и се благодари, че това се бе случило навън — ако беше получил подобен ритник в кулата, сега от него щеше да е останало само едно голямо, червено петно върху каменната стена.
И двамата видяха знака на Дризт, но нито Бруенор, нито Кати-Бри имаха намерение да изоставят приятеля си да се оправя с чудовището сам… поне докато не чуха от вътрешността на кулата да се разнася зов за помощ — най-отчаяния вопъл, който бяха чували през живота си.
— Гледай да се целиш над главата ми! — извика Бруенор и като приведе рамене, се хвърли към вратата на кулата, набирайки скорост, устрем и ярост.
Полагайки големи усилия, за да не изостане, Кати-Бри го следваше на няколко крачки с Таулмарил в ръка, готова за стрелба.
Нападението на джуджето не беше нито тихо, нито незабележимо и както можеше да се очаква, едно от чудовищата бързо се показа на вратата, за да го посрещне. Секирата на Бруенор потъна в огромното му туловище, а една от среброперите стрели на Кати-Бри се заби в гърдите му. Тези два удара, както и свирепият устрем, бяха достатъчни на Бруенор, за да се озове във вътрешността на кулата.
Само че звярът (забележително як полулюдоед) още не бе казал последната си дума и с все сила стовари сопата си върху рамото на джуджето.
— Повечко трябва да се постараеш! — изрева Бруенор, макар че в действителност ударът си го биваше.
Широко ухилен въпреки болката, той замахна. Чудовището избегна оръжието му, но след това избърза със собственото си нападение, давайки възможност на Бруенор да стовари тъпата страна на брадвата си в ребрата му.
Полулюдоедът се олюля и Бруенор побърза да се възползва от това забавяне, за да стъпи здраво на краката си и да нанесе нов удар, този път с острието на вярната си секира удар, който разсече гърдите на зашеметеното чудовище надве.
Преди джуджето да успее да се зарадва на победата си, на стълбището изникна нов людоед и като се хвърли върху смъртно ранения си другар, го събори върху Бруенор, погребвайки го под планина от плът.
В този миг Бруенор имаше отчаяна нужда от помощта на Кати-Бри, ала викът, долетял от горния етаж, красноречиво говореше, че не е единствен.
От другата страна на кулата Риджис съвсем ясно чу шумното нападение на Бруенор. Той самият нямаше никакво желание да се присъедини към джуджето, чиято тактика никога не се бе отличавала с особена хитрост, а залагаше на чистата физическа сила.
Бруенор изправяше мускули срещу мускули, разменяйки удар за удар, а с противници като тези Риджис щеше да е мъртъв още след първия удар.
Ужасяващ вик откъм покрива на кулата го разтърси от глава до пети и той се закатери нагоре, като използваше и най-малките пукнатини в студената каменна стена. Пръстите му се разраниха до кръв още преди да бе изминал и половината път до върха, той обаче продължи да се изкачва със завидна ловкост.
Нейде над него се разнесе нов вик, последван от силен трясък и шум от борба. Риджис се закатери още по-бързо (при което се подхлъзна и замалко не падна, но късметът беше на негова страна и той успя да се улови, преди да полети надолу).
Най-сетне достигна върха и предпазливо надникна над ръба на покрива.
Онова, което видя там, едва не го накара да скочи обратно на земята.
Единственото, което горкият Донбаго искаше, бе да удържи капака на пода, да затвори очи и да пропъди заобикалящия го ужас далеч, далеч от себе си. Той бе опитен войник, видял бе много битки и бе изгубил не един и двама приятели.
Но не и родния си брат.
А сега знаеше, с цялото си същество усещаше, че Йедит е победен и най-вероятно — мъртъв. Знаеше, че кулата е изгубена и няма спасение. Може би, ако успееше да удържи капака затворен достатъчно дълго, чудовищата щяха да си тръгнат — в крайна сметка, людоедите не се славеха нито като особено търпеливи, нито като особено находчиви противници.
Или поне повечето от тях.
В началото Донбаго дори не забеляза топлината, макар да усети миризмата на горяща кожа. Отпърво не разбра какво става, ала после почувства пареща болка в гърба. Инстинктивната му реакция беше да се претърколи настрани, но после си спомни, че на всяка цена трябва да задържи вратата затворена.
Поиска да се върне обратно, но желязото бе нетърпимо горещо.
Людоедите от другата страна вероятно бяха поднесли запалени факли към затворения капак.