Но вместо да забави крачка, Риджис скочи и се претърколи през ръба на покрива. С яростен рев чудовището го последва.
Това, че го гледаше отдолу, се оказа от голяма полза за Бруенор, когато се нахвърли върху чудовището на стълбите. Звярът замахна с тежката сопа, ала джуджето вдигна здравия си щит (с герба на рода Боен чук — халба пенливо пиво с инициалите му, изрисувани в средата) под точния ъгъл и благодарение на железните си мускули, успя да отклони свирепия удар.
Полулюдоедът обаче нямаше същия късмет и не можа да се предпази от джуджешката секира, която се заби в глезена му и остави дълбока рана. Звярът изрева от болка и се преви надве, посягайки инстинктивно към крака си. Бруенор се долепи до стената и бързо взе три стъпала, изкачвайки се по този начин с едно стъпало над приведеното чудовище. След това опря щита си до гърба му и преди то да успее да се обърне, го изрита с цялата сила на яките си, мускулести крака.
Полулюдоедът политна с главата напред. Макар да не беше кой знае какво, падането се оказа фатално за чудовището, което се приземи върху ранения си глезен и рухна на земята с агонизиращ вик.
Погледът му се замъгли само за миг, но когато отново се проясни, беше твърде късно — с животински рев на уста и лице, разкривено от дива ярост, рижото джудже скочи отгоре му, стиснало секирата си с две ръце.
Жестокото оръжие с все сила се стовари върху главата на звяра и я разцепи надве.
— Бас ловя, че туй болеше — изръмжа Бруенор и се изправи.
После погледна към изпоцапаната си с кръв и людоедски мозък брадва и като сви рамене, я изтри в мръсната кожена туника на мъртвото чудовище.
Дризт отскочи назад и се хвърли зад близкото дърво, за да избегне жестокия удар.
Тежката сопа се удари в младото дърво, което не издържа и се пречупи надве.
Дризт неволно простена, представяйки си как ли би изглеждало тялото му, ако не се бе дръпнал навреме. Сега обаче нямаше време да мисли за това, тъй като огромното чудовище, надарено със свръхестествена сила и бързина, го следваше по петите. То с лекота прескочи падналото дръвче и отново замахна.
Дризт се хвърли по лице в снега и сопата изсвистя над главата му. Със забележителна ловкост и бързина, елфът отскочи, така че оръжието на звяра, което се връщаше за нов удар, профуча под него. Въпреки че беше във въздуха, Дризт на няколко пъти успя да забие ятаганите си в гърдите на своя противник, след това леко се приземи, но за да скочи отново миг по-късно, превъртайки се във въздуха, за да избегне спусналата се към него сопа. И този път не можа да нанесе нито един особено силен удар, но сега не беше моментът да се ядосва. Вместо това се хвърли зад чудовището и като завъртя ятагана в десницата си, го заби с все сила в подобния на дънер крак на звяра.
После се втурна напред, прескочи едно паднало дърво, заобиколи два дъба и рязко се обърна, за да посрещне противника си.
Людоедът го последва зад двата дъба, ала Дризт имаше предимството, че може да се промъква между дървета, които огромният звяр трябваше да заобикаля. Елфът продължи да тича още малко, така че преследвачът му да може да ускори крачка, след това свърна рязко, мина между дърветата и се озова зад чудовището, преди то да успее да се обърне и да се приготви за отбрана.
След два мълниеносни удара Дризт се завъртя и отново се затича. И този път противникът му го последва с рев на уста.
Продължиха така още известно време — елфът спираше, колкото да нанесе някой и друг удар, и отново хукваше да бяга, с надеждата, че чудовището ще се измори, а действието на отварите, което не можеше да трае вечно, ще отшуми.
Дризт отново и отново пронизваше своя противник, но така и не успяваше да го рани сериозно, а прекрасно знаеше, че това не е двубой, в който някой независим съдия ще му даде точки заради безспорното му майсторство. Това беше битка на живот и смърт и макар съвършено премерените му движения да бяха наистина възхитителни, единственият удар, който бе от значение, беше последният. А като се имаше предвид нечовешката сила на чудовището (което току-що бе строшило поредното дърво с тежката си сопа), Дризт бе почти сигурен, че и един точен удар ще му бъде достатъчен, за да го довърши.
Дризт изтича до върха на едно неголямо възвишение и се плъзна надолу. Още щом стигна подножието му, се обърна, готов да посрещне преследвача си. Надяваше се да нанесе още някой удар, а може би си мислеше, че в това неблагоприятно за чудовището място ще успее да избяга.