Локомотивът, теглещ дълъг низ от товарни вагони и платформи, беше тежък „Консолидейшън“ 2-8-0, катерещ планините боен кон с осем двигателни колела. На този лек наклон, всечен в склона на каньона, лостовете, които свързваха колелата, се движеха с бясна бързина на скорост от близо 65 км/ч. Един дори подхвърли на дремещия си приятел:
— Хвърчи, все едно че старият Хенеси е сложил ръка на дросела.
Късите предни колела на ходовата част на машината 2-8-0, предотвратяващи люшкането при такава скорост, изстъргаха на острата извивка. Машинистът познаваше трасето на отсечката като опакото на ръката си и точно на този завой на ръба на Диамантения каньон не искаше да чуе стърженето на разхлабена релса.
— Никак не ми харесва този шум — понечи да каже на огняря си. В следващата милисекунда, много преди да е успял да довърши изречението си, още по-малко — да дръпне назад лоста на дросела, предното задвижващо колело на сто и двайсеттонния локомотив удари разхлабената релса. Релсата се отдели от траверсите със силен трясък.
Освободени от дървените траверси, които ги държаха здраво на разстояние от 1,40 м., релсите се разтвориха. Всичките четири задвижващи колела на външната страна на завоя изпаднаха от стоманата и локомотивът се понесе право напред на скорост от 65 км/ч. пръскайки натрошен камък, нацепено дърво и счупени клинове.
За мъжете, които гледаха от работническия влак, отбит в подножието на каньона, изглеждаше, все едно че връхлитащият отгоре товарен влак е придобил свой разум и е решил да полети. Години по-късно оцелели щяха да се кълнат, че е прелетял удивително дълъг път, преди гравитацията да се наложи. Няколко от тях откриха религията, убедени, че господ се е намесил, та композицията да изхвърчи достатъчно далече и по-голямата й част да прескочи работническия влак, когато се изсипа от планината. В момента обаче, когато вдигнаха очи при ужасния грохот, видяха локомотив „Консолидейшън“ 2-8-0, откъснал се от ръба на стръмнината и търкалящ се право към тях с петдесет багажни вагона и платформи, който пометоха дърветата и канарите по склона като дълъг черен камшик.
Повечето запомниха шума. Започна като гръмотевица, усили се като грохот на лавина и завърши, сякаш часове по-късно, с рязък, разкъсващ ушите трясък на стомана и дърво, изсипващи се върху спрелия работнически влак. Никой не забрави страха.
Айзък Бел се озова на местопроизшествието само след няколко часа.
Телеграфира на Хенеси, че аварията най-вероятно е случайна. Не съществуваше никакво доказателство, че Саботьора е пипал релсите. Разбира се, тежкият „Консолидейшън“ до такава степен беше разбил мястото, откъдето беше излязъл от коловоза, че беше невъзможно да се различи със сигурност дали клиновете са били избити преднамерено, или релсата се е разхлабила случайно. Но педантично подредените доклади на железопътната полиция на „Южен Пасифик“ показваха, че патрули на коне и дрезини са обхождали района. Бел заключи, че саботьорът едва ли е могъл да се доближи достатъчно, за да удари участъка в Диамантения каньон.
Вбесен от това, че произшествието е разстроило работната му сила, Хенеси изпрати Франклин Мауъри, цивилния инженер, когото беше извлякъл от пенсия, за да построи моста на каньона Каскейд, да огледа мястото на аварията. Мауъри изкуцука покрай разбития коловоз, подпрян тежко на рамото на очилатия си асистент. Беше приказливо старче — роден, както каза на Бел, през 1837 г., когато президент все още бил Андрю Джаксън. Каза, че присъствал, когато железницата за първи път свързала източната и западната линии при Промонтъри пойнт, Юта, в 1869 г.
— Преди близо четирийсет години. Времето лети. Трудно ми е да повярвам, че в онзи ден бях дори по-млад от този непрокопсаник, който сега ми помага да вървя.
Старчето потупа свойски по ръката асистента си. Ерик Соарес, чиито очила в телена рамка, къдрава тъмна коса, изразителни очи, широко чело, тясна брадичка и тънки, намазани с восък извити нагоре мустаци му придаваха вид повече на поет или художник, отколкото на инженер, отвърна с хитра усмивка.