Чамовата траверса тежеше 90 кг. Тегличът за клинове, който му трябваше, за да освободи съществуващата, тежеше девет. Можеше да се сгъва като лост, за да прокопае баласта, но не можеше с него да набие клинове, тъй че му трябваше и чук, който тежеше още пет кила и половина. Беше силен. Можеше да вдигне сто килограма. Можеше да вдигне чамовата греда, чука и вързания за него лост, и да ги метне на рамо. Но колко километра можеше да ги носи?
Докато смъкваше гредата от фургона, му се стори по-тежка, отколкото си го беше представял. За щастие не беше натопявана в дестилати от въглищен катран, иначе дървото щеше да е поело още петнайсетина килограма от тъмната течност.
Саботьора подпря траверсата на един телеграфен стълб и завърза с въже теглича и чука към нея. След това откара фургона зад няколко дървета недалече от железопътния коловоз. Двете мулета застреля с деринджъра си, като опря дулото в черепите им, за да приглуши изстрелите, в случай че наблизо има патрул.
Бързо се върна при линията и наклони голямата тежест на рамото си. След това изправи крака и тръгна.
Грубото дърво жулеше през палтото и той съжали, че не взе одеяло от фургона да омекоти допира до рамото му. Започна като тъпа болка. Бързо се изостри и навлезе дълбоко. Режеше в мускула на и стържеше в кокала. Само след по-малко от километър пареше като огън. Дали да не остави траверсата и да изтича обратно до фургона и да вземе одеяло? Но тогава патрулите на Бел можеха да я намерят лежаща до релсите.
Краката на Саботьора вече се бяха уморили. Коленете му затрепериха. Но треперенето в коленете и ужасната болка в рамото скоро бяха забравени, докато тежестта притискаше костите на гръбнака му и изцеждаше нервите му. Нервите излъчваха усещане за парене в краката му, изстрелваха остра болка през бедрата и прасците му. Питаше се дали ако остави траверсата и спре да почине, ще може да я вдигне отново. Докато обмисляше риска, решението дойде само.
Беше носил траверсата около километър и половина, когато видя меко сияние горе в небето. Скоро стана по-ярко. Фар на локомотив, който се приближаваше бързо. Вече можеше да го чуе над учестения си дъх. Трябваше да се махне от релсите. Наблизо имаше дървета. Заслиза пипнешком в тъмното надолу по склона и навлезе в горичката. Фарът хвърляше влудяващи снопове светлина и сенки. Продължи още навътре, а след това коленичи внимателно и наведе масивната траверса, докато краят й се опря на земята.
Облекчението от това, че беше смъкнал тежестта, беше неописуемо. Другият край на траверсата опря на едно дърво. После се смъкна на земята и се изпъна върху боровите иглички, за да отдъхне. Локомотивът стана още по-шумен и премина с грохот, теглейки влак, който дрънчеше с особения писклив звук на празни вагони. Мина твърде бързо. Много скоро трябваше отново да стане, да наклони съкрушителната тежест и с усилие да се изкатери отново нагоре до релсите.
Петата на ботуша му се закачи на главата на релсата, докато се опитваше да стъпи между линиите. Залитна наред и падна по очи. Помъчи се да запази равновесие, но докато издърпваше стъпалата си, тежестта го затисна надолу и той се завъртя в паника, за да се измъкне изпод траверсата. Но тежестта беше твърде голяма, за да се издърпа напълно. Ударът на тежкия чук се стовари в ръката му и той изрева от болка.
Паднал по лице на железопътното платно, издърпа ръката си изпод траверсата, коленичи като в молитва, надигна я на ожуленото си рамо, изправи се и продължи напред. Мъчеше се да брои стъпките си, но скоро загуби броя им. Имаше да извърви осем километра. Но нямаше представа докъде е стигнал. Започна да брои траверсите. Сърцето му изстина. На всеки километър и половина от коловоза имаше близо три хиляди траверси. След сто имаше чувството, че ще издъхне. След петстотин беше почти смазан от осъзнаването колко е далеч от целта си.
Умът му започна да се разсейва. Представи си, че носи траверсата чак до Тунел 13. През каменната планина, чак до моста на каньона Каскейд.
„Аз съм героят инженер!“
Замаян, смехът му излезе на болезнен хлип. Усети, че губи контрол над себе си. Трябваше да отклони мислите си от болката и от страха, че няма да може да продължи.