В камината пращеше огън, свещи и газени лампи хвърляха светлина по книжните рафтове, килимите и красиво оформения на касети таван. Тежкото кресло бе обърнато към огъня с гръб към вратата. Бел леко я затвори, за да не предупреди с въздушното течение Саботьора. Постоя мълчаливо няколко мига, докато очите му се приспособят към светлината. Музиката свиреше отнякъде другаде, зад друга врата.
Айзък Бел проговори с глас, който изпълни стаята.
— Чарлз Кинкейд, арестувам те за убийство.
Саботьора скочи като пружина от тежкото кресло.
Все още беше със здраво телосложение, но шейсет и деветте му години си личаха. Леко изгърбен, облечен в кадифен смокинг и с очила, Кинкейд можеше да мине за оттеглил се от бизнеса банкер или дори за университетски професор, ако не бяха белезите от чудодейното измъкване от каньон Каскейд. Лявата страна на чаровното му някога лице беше сплескана заради счупена кост. Лявата му ръка свършваше рязко малко под лакътя. Изражението му беше грозно като белезите. Очите му бяха изпълнени с горчивина, устата — изкривена от разочарование. Но това, че видя Айзък Бел изглежда го оживи и поведението му стана язвително и пренебрежително.
— Не можеш да ме арестуваш. Това е Германия.
— Ще се изправиш на съд в Съединените щати.
— Да не би слухът ти да е отслабнал с възрастта? — подигра се Кинкейд. — Чуй ме добре. Като верен приятел на новото правителство се радвам на пълната защита на държавата.
Бел извади белезниците от скиорското си яке.
— По-лесно би било да те убия, вместо да те взема жив. Тъй че не забравяй какво стана с носа ти последния път, когато се опита да се дръпнеш бързо, докато ти слагах прангите. Обърни се.
Като държеше пистолета насочен в Кинкейд, щракна едната халка около здравата китка, а другата плътно над лакътя на отрязаната ръка. Убеди се, че бившият сенатор няма да може да я измъкне.
Изщракването на ключа на белезниците като че ли парализира Чарлз Кинкейд. Отпаднал духом попита с измъчен глас Айзък Бел:
— Как можа да ми го причиниш? Немската полиция задържа всеки, който се приближи на трийсет километра от замъка ми.
— Точно затова дойдох сам. През задния вход.
Кинкейд изпъшка, оставил всякаква надежда. Бел погледна пленника си в очите.
— Ще си платиш за всички престъпления.
Музиката рязко прекъсна и детективът осъзна, че не е слушал фонограф, а истинско пиано. Чу отварянето на врата, шумоленето на коприна, и Ема Комдън влезе в стаята с плавна походка, в стилна рокля със скосено деколте, излята сякаш по извивките на тялото й. Също като Кинкейд лицето й издавеше възрастта, но без белезите и горчивия гняв, загрозили неговото. Бръчките от възрастта около тъмните й очи се раздвижиха в сърдечна усмивка, но погледът й остана сериозен.
— Здравей, Айзък. Винаги съм знаела, че ще те видя отново някой ден.
Бел се изненада. Винаги я беше харесвал, до момента, в който разбра, че е била съучастничка на Кинкейд. Невъзможно беше да се отдели нейното шпиониране за Саботьора от неговите убийства. Каза й хладно:
— Ема, за твое щастие имам място само за един, иначе и ти щеше да дойдеш с мен.
— Спокойно, Айзък. Ще ме накажеш, като го отведеш от мен. И ще страдам за престъплението по начин, който само ти би могъл да разбереш.
— Какво имаш предвид?
— Така, както ти обичаш Марион, аз обичам него… Може ли да се сбогувам?
Бел отстъпи.
Тя се повдигна на пръсти, за да целуне Кинкейд по обезобразената буза. В същия момент плъзна малък джобен пистолет към стегнатата в белезниците ръка на Кинкейд.
— Ема, ще застрелям и двама ви, ако му подадеш оръжието. Пусни го!
Тя замръзна. Но вместо да пусне оръжието или да го насочи към него, натисна спусъка. Изстрелът бе приглушен от тялото на любовника й. Той залитна силно и падна по гръб на пода.
— Ема! — изпъшка Кинкейд. — Какво става, по дяволите?
— Не мога да понеса мисълта, че ще умреш в затвора или ще бъдеш екзекутиран на електрическия стол.
— Как можа да ме предадеш?
Ема Комдън понечи да отговори, а след като не можа, се извърна умолително към Айзък Бел.
— Не те е предала — отвърна мрачно Бел вместо нея. — Даде ти дар, който не заслужаваш.
Кинкейд затвори очи. Издъхна с шепот на устните.
— Какво каза? — запита я Бел.
— Каза „Заслужавам всичко, което искам“. Беше най-ужасното му убеждение и най-голямата му сила.