— Все пак идва с мен.
— Ван Дорн никога не се предават, докато не хванат човека си? — каза тя с горчивина. — Жив или мъртъв?
— Никога.
Ема се смъкна на колене и захлипа над тялото на Кинкейд. Бел все пак се трогна.
— Ще се оправиш ли тук? — попита я тихо.
— Ще оцелея — отвърна тя. — Винаги съм оцелявала.
Ема Комдън се върна на пианото си и засвири тъжен бавен раг. Докато Бел коленичеше, за да вдигне тялото на Саботьора на рамото си, разпозна меланхоличната импровизация на песен, която беше свирила на специален влак на гара Оукланд, „Краставички и чушлета“ на Адалайн Шефърд.
Бел понесе тялото на Саботьора надолу по стълбите, през вратата на кулата и излезе на снега. В другия край на двора мина през масивната порта и покрай стената до шейната, която беше оставил. Завърза го в платнената носилка, сложи ските си и пое надолу по склона.
Прекият маршрут беше донякъде по-лесен от жестокото бъхтене през долината — пет километра стръмни, но равномерни склонове. И макар снегът да падаше по-силно от всякога, навигацията надолу беше проста работа. Но, както го беше предупредил Ханс, склонът изведнъж се накланяше много по-рязко в последния километър до селото. Уморен и започнал да губи контрол над краката си, Бел падна. Вдигна се, изправи шейната и се приближи достатъчно, за да може да види светлините на железопътната станция, преди да падне отново. Отново на ските и с изправена шейна измина последните двеста метра без повече произшествия и спря зад един навес близо до станцията.
— Халт!
От входа го наблюдаваше един мъж. Бел разпозна тренчкота и шапката с козирка на старши офицер от Гехайме Щатсполицай — немската полиция.
— Приличаш на излязъл от водевил.
— Ще го приема като комплимент — каза Арчи Абът. — И ще откарам приятеля ни в багажния вагон. — Докара дървен ковчег на колела от навеса. — Трябва ли да се притесняваме, че няма да му стига въздухът за дишане?
— Не.
Положиха Кинкейд, все още стегнат на носилката, в ковчега и завинтиха капака.
— Влакът навреме ли е?
— Виелица не може да забави немски влак. Взе ли си билета? Ще се видим на границата.
Облак сняг, завихрен от снегорина, заискри пред фара на локомотива, навлязъл с пухтене в станцията. Бел се качи и показа билета си. Едва след като се отпусна благодарно в плюшената седалка на купето първа класа, осъзна колко беше премръзнал, уморен и натъртен.
Въпреки това изпитваше дълбока радост и удовлетворение. Саботьора беше приключил, наказан беше за престъпленията си. Чарлз Кинкейд нямаше да убива повече. Бел се запита дали Ема Комдън бе наказана достатъчно заради шпионирането на Озгуд Хенеси. Дали не я беше оставил да се измъкне безнаказано? Не. Никога нямаше да е свободна, докато не се спасеше от затвора на сърцето си. А това, както знаеше Айзък Бел повече от всеки друг, никога нямаше да се случи.
Час по-късно влакът забави при Митенвалд. Кондукторите преминаха, за да предупредят пътниците да приготвят документите си за проверка.
— Дойдох да карам ски — отвърна Бел на въпроса на граничния служител.
— Какъв е този „багаж“ в багажния вагон?
— Един стар приятел се разби в дърво. Помолен бях да придружа тялото му до дома.
— Покажете ми!
Войници, въоръжени с пушки „Карабинер 986“ застанаха мирно в коридора и придружиха Бел с граничаря до багажния вагон. Арчи Абът седеше на ковчега. Пушеше цигара „Щурм“ — добър щрих според Бел, тъй като марката „Щурм“ беше собственост на нацистката партия.
Абът не си направи труда да стане заради граничаря. Изгледа го пренебрежително със студените си сиви очи и излая на безукорен отсечен немски:
— Жертвата беше приятел на Райха.
Граничарят щракна с пети, отдаде чест, върна документите на Бел и отведе със себе си войниците. Бел се задържа в багажния вагон. Половин час по-късно слязоха в Инсбрук. Австрийски носачи натовариха ковчега на катафалка, придружена от дипломатическа лимузина. На двете возила се вееше американският флаг.
Асистент шарже д’афер стисна ръката на Бел.
— Негово превъзходителство посланикът изпраща съжаленията си, че не можа да ви поздрави лично. Трудно се оправя тези дни. Стари футболни рани, знаете.
— И половин тон мас — промърмори Абът. В битката си с Голямата депресия президент Франклин Делано Рузвелт беше обезоръжил реакционните вестници на Престън Уайтуей, назначавайки стария шеф на Марион за посланик в Австрия.