— Доказателствата са налице. Съучастниците му. Плакатът с радикалистки лозунги. Дори мишените — железниците — са основният злодей в очите на радикалистите.
— Струва ми се, че в гласа ти долавям съмнение, Айзък.
— Така е — призна той. — Опитах да се поставя на негово място, опитах да мисля като гневен агитатор… но все така не мога да си обясня цялото това клане на невинни хора. В момент на разгорещена демонстрация и по време на стачка е възможно да нападнат полицията. Въпреки че не оправдавам подобно насилие, мога да разбера как би работил човешкият ум в такива ситуации. Само че тези непрестанни атаки срещу обикновени хора… в това ожесточение не виждам никакъв смисъл.
— Може да е луд. Лунатик?
— Възможно е. С тази разлика, че е забележително амбициозен и методичен за лунатик. Това не са импулсивни нападения. Планира ги до най-малката подробност. Освен това обмисля пътя си за отстъпление изключително внимателно. Ако става въпрос за лудост, значи се контролира напълно.
— Може да е анархист.
— Зная. Но защо му е да избива всички тези хора? Всъщност — продължи да разсъждава той — сякаш съзнателно се опитва да всява ужас. Но какво печели по този начин?
Марион отговори:
— Публичното унижение за железниците „Южен Пасифик“.
— Определено го постига.
— Може би, вместо да мислиш като радикалист, анархист или луд, трябва да започнеш да мислиш като банкер.
— Какво искаш да кажеш? — Той я погледна объркано. Марион отвърна с ясен и нетрепващ глас:
— Представи си само какво струва всичко това на Озгуд Хенеси.
Бел кимна замислено. Иронията в това да мислиш като банкер не му беше чужда, при положение че самият той бе обърнал гръб на готвената за него кариера в могъща семейна банка. Докосна бузата й:
— Благодаря ти — каза. — Даде ми доста храна за размисъл.
— Слава богу — произнесе Марион и додаде закачливо: — Предпочитам да размишляваш, отколкото да влизаш в престрелки.
— Престрелките ми харесват — отвърна шеговито Бел. — Фокусират ума. Макар че в този случай може би е по-правилно да говорим за дуели със сабя.
— Дуели?
— Много странно. Убил е Уиш и още един човек с оръжие, което подозрително напомня сабя. Въпросът е как успява да надвие човек, въоръжен с огнестрелно оръжие. Не можеш просто така да скриеш цяла сабя.
— Ами сабя, маскирана като бастун? Доста мъже в Сан Франциско носят такива бастуни за самозащита.
— Да, но докато успееш да я извадиш от ножницата човекът срещу теб разполага с достатъчно време да стреля пръв.
— Е, ако реши да се изправи срещу теб със сабя, ще съжали. Дуелирал си се за Йейл.
Бел поклати глава с усмивка.
— Фехтувал, не дуелирал. Между спорта и истинската битка има доста голяма разлика. Спомням си, че треньорът ми, който имаше опит в дуелите, разказваше как при фехтовката маската крие очите на противника. Както твърдеше той, щом влезеш в истински дуел, с ужас забелязваш първо студения поглед на човек, взел решението да те убие.
— Беше ли?
— Бях ли какво?
— Ужасен. — Тя се усмихна. — Не се преструвай, че никога не си влизал в дуел.
Бел отвърна на усмивката й.
— Само веднъж. И двамата бяхме много млади. И при вида на шуртящата червена кръв бързо се убедихме, че в действителност нямаме желание да се убиваме един друг. Всъщност все още сме приятели.
— Ако търсиш специалист по дуелите, едва ли в днешно време са останали чак толкова много от тях.
— Може да е европеец например — размишляваше Бел. — Италианец или французин.
— Или немец. С един от онези ужасни хайделбергски белези на бузата. Марк Твен не описваше ли как сами си махали шевовете и поливали раната с вино, за да накарат белега да изглежда дори още по-грозно?
— Вероятно не е немец — каза Бел. — Техният специалитет са мощните замахващи удари. Промушваното, убило Уиш и другия човек, е по-скоро в италиански или френски стил.
— Или е учил там? — предложи Марион. — Американец, завършил в Европа. Във Франция и Италия има предостатъчно анархисти. Може би там се е присъединил към тях?
— Все още не мога да проумея как успява да изненада мъж, въоръжен с пистолет. — Той демонстрира с жест. — За времето, необходимо да извади оръжието, можеш да пристъпиш и да го цапардосаш по носа.
Марион се пресегна през чаените чаши и взе ръката на Бел: