— Честно казано, за мен ще бъде удоволствие, ако единственото, за което ми се налагаше да се тревожа, бе разкървавеният ти нос.
— В този момент нямам нищо против разкървавения нос или дори една-две повърхностни рани.
— Защо?
— Спомняш ли си Уебър и Фийлдс?
— Двамата забавни стари джентълмени. — Уоли Кисли и Мак Фултън я бяха завели на вечеря при последното си минаване през Сан Франциско и през цялата вечер не бе престанала да се залива от смях с тях.
— Уоли и Мак често повтарят: „Разкървавените носове са сигурен знак за напредък. Ако противни ти цапардоса един по носа, можеш да бъдеш сигурен, че си тръгнал в правилната посока“. Например ако сега ме цапардосат по носа, ще ми дойде добре.
Коментарът му накара и двамата да се усмихнат.
В този момент във фоайето на хотела влязоха две жени, пременени с шапки и рокли по последната мода и минаха пред погледите на всички сред взрив от пера и коприна. По-младата от тях бе така поразителна, че много от сведените вестници останаха забравени в скутовете на собствениците си.
— Какво красиво момиче! — възкликна Марион.
Бел вече я беше забелязал в огледалото.
— Момичето в бледосиньо — поясни любимата му.
— Това е дъщерята на Озгуд Хенеси — обясни той, питайки се дали е случайност фактът, че Лилиан се е появила в хотел „Сейнт Франсис“, докато той е там. Подозираше, че едва ли е така.
— Познаваш ли я?
— Миналата седмица се запознах с нея в частния влак на Хенеси. Работи като негова лична секретарка.
— Какво представлява?
Бел се усмихна.
— Има претенциите на изкусителка. Погледът й е немирен като на онази френска актриса.
— Ана Хелд.
— Но е интелигентна и добре ориентирана в бизнеса. Много млада, разглезена от изпълнения й с обожание баща и подозирам, доста наивна по въпросите на любовта и сърцето. Тъмнокосата жена с нея е била нейна частна учителка. Сега е любовница на Хенеси.
— Искаш ли да отидеш да я поздравиш?
— Не, защото ми остават само няколко минути да се порадвам на компанията ти.
Марион му отвърна с усмивка, изпълнена с удоволствие.
— Поласкана съм. Тя е млада, неописуемо красива и предполагам, много богата.
— Ти си неописуемо красива, а когато се ожениш за мен, също ще бъдеш много богата.
— Но не съм наследница.
— Благодаря, но през живота си съм срещал достатъчно богати наследници, още от времето, когато ни учеха на бостънския валс в училището по танци — отвърна с широка усмивка той. — Бавен танц с плавни движения. Ако искаш, на сватбата ни можем да танцуваме на него.
— О, Айзък, сигурен ли си, че искаш да се ожениш за мен?
— Сигурен съм.
— Повечето хора биха ме нарекли стара мома. И биха казали, че човек на твоята възраст би следвало да се ожени за момиче на нейната.
— Никога не съм правил онова, което „би следвало“ да правя. Защо ми е да започвам сега, след като най-после срещнах момичето на мечтите си? И приятел за цял живот?
— Но какво ще си помисли семейството ти за мен? Не разполагам с пари. Ще решат, че ме интересува богатството ти.
— Ще си помислят, че съм най-щастливият мъж в Америка — усмихна се той. Но след това прибави сериозно: — Всеки, който е на противното мнение, може да върви право в пъкъла. Да определим ли дата?
— Айзък… трябва да поговоря с теб.
— Какво има? Наред ли е всичко?
— Обичам те безкрайно. Надявам се, че го знаеш.
— Показваш ми го по всички възможни начини.
— И също толкова силно искам да се омъжа за теб. Но се питах дали не е възможно да изчакаме малко.
— Защо?
— Предложиха ми вълнуваща работа и много ми се иска да видя дали ще се справя с нея.
— Каква работа?
— Ами… Разбира се знаеш кой е Престън Уайтуей?
— Естествено. Престън Уайтуей е жълт журналист, който наследи три от водещите вестници в Калифорния, включително „Сан Франциско Инкуайърър“. — Бел я погледна със заинтригувана усмивка. — Вестникът, в който по една случайност работиш ти. Твърдят, че е доста привлекателен и му се носи славата на „светски човек“, освен това парадира с богатството си, което печели, като публикува сензационни заглавия. Също така е задълбал сериозно в държавната политика, използвайки могъществото на пресата, за да урежда приятели в Щатския сенат… и пръв сред тези приятели е домашното кученце на Озгуд Хенеси, сенаторът Чарлз Кинкейд. Всъщност мисля, че тъкмо твоят господин Уайтуей му лепна прякора „Героят инженер“.