Умът на Айзък Бел заработи трескаво. Саботьора щеше да види пушека от локомотива им няколко километра, преди да е видял самия влак. Дори Бел да спреше влака им, за да блокира главната линия, престъпникът щеше да надуши, че става нещо нередно, щом влакът му спреше. Достатъчно време, за да избяга. Тук, на юг от веригата на Каскейд, теренът беше по-полегат, не толкова планински, колкото нагоре по линията, така че човек лесно можеше да изчезне в горите и да се измъкне.
— След колко време ще премине товарният?
— По-малко от час.
Бел посочи властно към автомобила на Лилиан.
— Разтоварете това.
— Но мис Лилиан…
— Веднага!
Влаковият екип хлъзна страничната врата на багажния вагон. Спуснаха рампа и изтъркаляха по нея пакарда на коларския път до линията. Застанала леко на широките си армирани колела, откритата кола едва стигаше до кръста на детектива. Елегантен сив метален обтекател, покриващ мотора й, оформяше изострена муцуна. Зад обтекателя имаше волан пейка с кожен гръб и почти нищо друго. Пилотската кабина беше открита. Под нея, от двете страни на шасито, в седем хоризонтални реда бяха подредени лъскави медни тръби, които служеха за радиатор, който да охлажда мощния четири цилиндров мотор.
— Вържете два бидона с бензин отзад — нареди Бел, — а също и онази резервна гума.
Бързо се подчиниха, а детективът изтича до купето си. Върна се въоръжен с нож в ботуша и малкия си двуцевен деринджър в ниското дъно на бомбето с широка периферия. Под палтото му имаше нов пистолет, към който се беше привързал, произведен в Белгия „Браунинг 2“ полуавтоматичен, модифициран от американски оръжейник да стреля с 38 калиброви патрони. Беше лек и бързо се презареждаше. Недостатъчната възпираща сила се компенсираше с убийствената точност.
Лилиан Хенеси дойде тичешком от личния си вагон, загърната с копринено наметало над нощницата и Бел си помисли за миг, че дори последствията от злоупотребата с три бутилки шампанско й придаваха чар.
— Какво правиш?
— Саботьора е на линията. Ще го засека.
— Аз ще карам!
Скочи припряно зад волана и извика на мъжете от влака да стартират машината й с манивелата. Изведнъж напълно събудена и с блеснали очи, беше готова на всичко. Но докато моторът палеше. Бел набра цялата мощ на гласа си и изрева с цяло гърло:
— Госпожо Комдън!
Ема Комдън притича, облечена в пеньоар. Тъмната й коса беше стегната на дълга плитка, а лицето й бе пребледняло от настойчивостта в гласа му.
— Дръжте това! — каза й.
Бел стегна с дългите си длани тънкия кръст на Лилиан и я измъкна от колата.
— Какво правиш? — извика тя. — Остави ме!
Тикна ритащата и викаща Лилиан в ръцете на госпожа Комдън. Двете жени оплетоха голите си крака и рухнаха на земята.
— Мога да ти помогна! — извика Лилиан. — Не сме ли приятели?
— Не водя приятели на престрелки.
Бел скочи зад волана и изстреля „Сивия вълк“ по коларския път сред облак прах.
— Това е моята кола! Крадеш ми състезателната кола!
— Току-що я купих! — извика той през рамо. — Прати сметката на Ван Дорн.
Макар че строго казано, помисли той с последна мрачна усмивка, докато се бореше да задържи колата с ниско окачване над коловозите, изровени от товарни фургони, щом Ван Дорн представеше листовете с разходи, Озгуд Хенеси щеше да купи „Сивия вълк“ на дъщеря си двойно.
Един поглед през рамо го убеди, че вдигаше облак прах, висок и тъмен като локомотивен дим. Саботьора щеше да забележи идването му от няколко километра и убиецът щеше да е предупреден.
Завъртя волана. „Вълкът“ скочи от коларския път, полетя нагоре по железопътния насип и се озова на трасето. Завъртя още веднъж волана, за да прехвърли гумите над по-близката релса. След като се намести „Вълкът“ заподскача напред по траверсите и баласта. Беше разбиващо кокалите возене, макар че друсаното и подскачането бе доста по-предсказуемо от коловозите на пътя. И освен ако не спукаше гума на някой разхлабен шип, шансовете му да опази колата здрава при такава скорост бяха по-добри, отколкото по камъните и дупките. Озърна се отново назад и се увери в главното предимство от карането по железопътното трасе — вече не вдигаше зад себе си облак прах като знаме.