Бел се озърна бързо към Ван Дорн.
— Какво търси дървосекач на железопътния строителен обект? Дъскорезницата ви е високо в планината.
— Откъде да знам, по дяволите? — избухна Хенеси. — И се съмнявам, че ще се събуди да ни каже.
— Къде е той?
— Не знам. Питай Лилиан… Не, не можеш, по дяволите. Пратих я в Ню Йорк да смили със сладки приказки долните банкери.
Бел се завъртя на пети и забърза от частния вагон към полевата болница, устроена от компанията в един вагон „Пулман“. Намери изгорелите миньори, увити в бели бинтове и превързания началник обект, който ревеше, че се бил излекувал, по дяволите, и просто да го пуснели. Линия имал да оправя. Но нямаше никакъв дървосекач.
— Приятелите му го отнесоха — каза докторът.
— Защо?
— Никой не ми поиска разрешение. Вечерях.
— Беше ли се събудил?
— От време на време се будеше.
Бел затича към службата на управителя на станцията, където се беше сприятелил с диспечера и главния секретар, който знаеше на пръсти огромно количество информация. Главният секретар му отвърна:
— Чух, че са го преместили някъде долу в градчето.
— Как се казваше?
— Дон Албърт.
Бел зае кон от конюшнята на железопътната полиция и подкара бързо животното към градчето, разрастващо се бързо зад строящата се железопътна линия. Беше в една падина, временно селище от палатки, бунгала и изоставени товарни вагони, пригодени за пивници, танцувални салони и бардаци с курви, обслужващи работниците на строежа. В средата на седмицата, в ранния следобед, тесните улички от пръст бяха запустели, сякаш обитателите му си поемаха дъх преди следващия ден за плащане на надниците — събота вечерта.
Детективът надникна в едно от мръсните барчета. Барманът, седнал на талпите върху две бурета уиски, вдигна навъсено глава от стар от преди седмица вестник от Сакраменто.
— Къде се мотаят секачите? — попита го Бел.
— „Двойният орел“, малко по-надолу по улицата. Но сега няма да намерите никой там. Секат траверси горе в планината. Бачкат двойни смени, та да ги докарат, преди да завали снега.
Бел му благодари и се запъти към „Двойният орел“, очукан стар вагон, смъкнат от ходовата част. Нарисуваната табела на покрива показваше червен орел с разперени криле и бяха намерили отнякъде двойка люлеещи се врати. И тук единственият човек вътре беше барманът, навъсен като колегата си. Грейна, щом Бел му хвърли монета на талпата.
— Какво ще желаете, мистър?
— Търся дървосекача, който пострада при злополуката. Дон Албърт.
— Чух, че бил в кома.
— Аз пък чух, че се будел от време на време — каза Бел. — Къде мога да го намеря?
— Да не сте влаково ченге?
— Приличам ли на такъв?
— Не знам, господине. Гъмжат тука копоите като мухи на леш. — Измери Бел от глава до пети и взе решение. — Има една стара дама, грижи се за него в една колиба долу при потока. Продължете надолу по коловозите до водата, няма да я изтървете.
Бел остави коня, където го беше вързал и слезе до потока, който, ако се съдеше по миризмата, лъхаща по склона, служеше за градски канал. Подмина един стар товарен влак на „Сентръл Пасифик“, който някога явно е бил боядисан в жълто. От една от дупките, изрязани в стената и служещи за прозорци, му подвикна млада сополива жена:
— Намери го, красавец. Точно това място търсиш.
— Благодаря, но не — отвърна Бел учтиво.
— Нищо по-добро от това няма да намериш надолу, миличък.
— Търся дамата, която се грижи за ранения дървосекач?
— Тя се пенсионира, мистър.
Бел продължи надолу, докато стигна до редица паянтови бараки, сковани от дъски на амбалажни сандъци. Тук-там още личеше изписано първоначалното им съдържание. КЛИНОВЕ. ПАМУК. ВЪЛНА. ДРЪЖКИ ЗА КИРКИ.
Пред една такава, означена с „БАРАБАНИ ЗА МЕХАНИЧНИ ПИАНА“, видя стара жена, седнала на обърната кофа и хванала се с ръце за главата. Косата й беше бяла. Облеклото й — памучна рокля с шал около раменете — беше твърде тънко за студената влага, вдигаща се от мръсната вада. Видя го, че идва и скочи на крака с изписан на лицето й ужас.
— Не е тук! — извика старицата.
— Кой? Успокоите се, госпожо. Няма да ви нараня.
— Дони! — изрева тя. — Законът е дошъл.
— Не съм законът — каза Бел. — Аз…