— Ако господин Бел благоволи, би могъл да раздаде на другите господа картите, които искат — каза злорадо Конгдън, който изведнъж бе изгубил интерес към темите за трудовите спорове и влаковите аварии. — Горя от нетърпение да открия следващия кръг залагания.
— Карти, Кени? — попита Бел и Блум, който далеч не беше толкова богат във въгледобивния бизнес, колкото Конгдън в стоманодобивния, поиска три карти, не особено обнадежден.
Джак Томас взе две карти, намеквайки, че би могъл вече да държи тройка. Но Бел реши, че по-вероятно вече държеше средно добър чифт и ас, с отчаяната надежда да изтегли още две аса. Ако вече имаше тройка, щеше да е вдигнал на първия кръг.
Следващият джентълмен, Дъглас Мозер, аристократичният собственик на текстилна фабрика „Ню Инглънд“, обяви, че тегли една карта, което можеше да означава два чифта, но също толкова вероятно — да се надява да състави кент или флош. Бел вече бе видял достатъчно от играта му, за да го прецени като твърде богат да внимава да играе, за да спечели. Така оставаше сенатор Кинкейд, непосредствено вдясно от него.
— Аз също ще остана серви — обяви Кинкейд.
Веждите на съдия Конгдън, корави като нишки от телено въже, се вдигнаха два пръста нагоре. А няколко от мъжете възкликнаха гласно. Две ръце серви на покер с теглене на карти беше нещо нечувано.
Бел беше също толкова изненадан като останалите. Вече бе установил, че сенатор Кинкейд мамеше, когато можеше, като ловко раздаваше от долната част на колодата. Но Кинкейд не беше раздавал тази ръка, а Бел. Колкото и необичайно да беше сервито, щом Кинкейд имаше такова, то се дължеше на истински късмет, а не на двойно раздаване.
— Последния път, когато видях две ръце серви, завърши с пистолетна стрелба — каза Джак Томас.
— За щастие никой на тази маса не е въоръжен — рече Мозер.
Което не беше истина, както бе забелязал Бел. Лъжещият в раздаването сенатор имаше деринджър, изпънал надолу плата на страничния му джоб. Разумна предохранителна мярка за публични личности след атентата срещу Маккинли, предполагаше детективът.
— Дилърът взима две — обяви Бел, извади две карти, даде си други две вместо тях и остави тестето на масата. — Откриващият залага. Мисля, че това сте вие, съдия Конгдън.
Старият Джеймс Конгдън се усмихна към сенатор Кинкейд покрай Бел, показвайки по-жълти зъби и от горски вълк.
— Ще заложа пода.
Играеха с „лимит до пода“, което означаваше, че единственото ограничение на всеки залог беше струпаното на масата до този момент. Залогът на Конгдън казваше, че макар да беше изненадан от ръката серви на Кинкейд, не се боеше от нея. Намекваше, че има много силна ръка, по-вероятно фул, отколкото кент или флош. Брус Пейн, който изглеждаше изключително доволен, че е излязъл от играта, услужливо преброи пода и обяви с тънкия си треперлив глас:
— Закръглено, залогът ви на пода ще е три хиляди и шестстотин долара.
Джоузеф Ван Дорн беше научил Айзък Бел да пресмята суми спрямо дохода на един работник за ден. Беше го завел в най-долнопробната кръчма в Чикаго и наблюдаваше одобрително как добре облеченият му чирак спечели два юмручни боя. След това насочи вниманието на Бел към клиентите, наредили се на опашка за безплатния обяд. Явно отрочето на бостънска банкерска фамилия и възпитаник на Йейл имаше усет как действа мисловният апарат на привилегированите, беше отбелязал с усмивка шефът му. Но един детектив трябваше да разбира и останалите осемдесет и пет процента от населението. Как разсъждаваше човек, когато нямаше никакви пари в джоба си? Какво правеше човек, когато нямаше нищо за губене, освен страха си?
Трите хиляди и шестстотин долара на пода само за тази ръка бяха повече пари, отколкото работниците в стоманодобивния бизнес на съдия Конгдън изкарваха за шест години.
— Залагам трите хиляди и шестстотин — заяви Конгдън, като избута всички монети пред себе си към средата на масата, и хвърли кесия от червено сукно с още монети, която издрънча тежко върху зеленото кече.
Кен Блум, Джак Томас и Дъглас Мозер бързо пасуваха.
— Плащам вашите три хиляди и шестстотин — каза сенатор Кинкейд. — И вдигам пода. Десет хиляди и осемстотин долара. — Осемнайсет годишни заплати.
— Линията трябва да ви е много благодарна — заяде се Конгдън със сенатора за железопътните акции, с които беше публична тайна, че се подкупват законодателите.