— За какво мислиш? — запита я Кинкейд.
— Мисля, че трябва да привършим с омарите си и да отидем на представлението… О, чуй оркестъра… Ана Хелд идва!
Ресторантският оркестър винаги засвирваше най-новия хит на актрисата от Бродуей, щом влезеше. Песента беше „Просто не мога да накарам очите си да се държат прилично“.
Лилиан запя със сладък, звънък и съвършен глас:
И ето я нея, френската актриса Ана Хелд, с тънкото й кръстче, подчертано от великолепната зелена рокля, много по-дълга от тези, които носеше на сцената, цялата усмивки и блеснали сини очи.
— О, Чарлз, толкова е възбуждащо. Радвам се, че дойдохме.
Чарлз Кинкейд се усмихна на удивително богатото момиче, подпряло лакти на покривката на масата срещу него и изведнъж си даде сметка колко млада и невинна беше в действителност. Готов бе да се обзаложи, че именно от Хелд беше усвоила игривия си поглед. Много ефективно при това, длъжен бе да признае, след като изпърха с клепки и втренчи в него премрежените си светлосини очи.
— Толкова се радвам, че ми телефонира — каза той.
— „Фолиз“ са се върнали — отвърна тя безгрижно. — Трябваше да дойда. Кой иска да ходи на шоу сам?
Това в голяма степен резюмираше отношението й към него. Пренебрежението й го вбесяваше. Но щом приключеше с баща й, старецът нямаше да й е оставил и два залъка в завещанието си, докато той щеше да е достатъчно богат, за да притежава Лилиан с всичките й парцалки. Междувременно преструвките му, че я ухажва, му даваха нужния повод да прекарва повече време близо до баща й, отколкото щеше да му е позволено в ролята му на дресиран сенатор, гласуващ в интерес на железопътните корпорации. Нека Лилиан Хенеси да презира своя твърде стар, леко комичен ухажор зестрогонец, безнадежден любовник, незабележим като мебелите наоколо. Накрая щеше да я притежава — не като съпруга, а като предмет, като красива скулптура, на която да се насладиш, щом изпиташ подтик.
— Аз също трябваше да дойда — отвърна й Кинкейд и изруга на ум двамата професионални боксьори от Роулинс, неуспели да убият Айзък Бел.
Точно тази вечер повече от всякога трябваше да е на публично място. Дори Бел да не беше почнал да го подозира, скоро щеше да го заподозре. Странното усещане за нещо нередно вече трябваше да се е промъкнало в ума на детектива. Колко време оставаше, преди постерът на Бел с издирваното лице да раздвижи паметта на някой, който го е видял да подготвя положение? Прекалено големите уши на рисунката нямаше вечно да го пазят.
Какво по-добро алиби от „Фолиз 1907“ в „Жарден дьо Пари“ на Хамърстейн?
Стотици хора щяха да помнят, че сенатор Чарлз Кинкейд е вечерял в „При Ректор“ с най-ухажваната наследничка в Ню Йорк. Хиляда души щяха да видят как „Героят инженер“ пристига на най-голямото шоу на Бродуей с незабравимо момиче под ръка — на цели два километра от друго едно „шоу“, което щеше да засенчи дори „Фолиз“.
— На какво се усмихваш, Чарлз? — попита го Лилиан.
— Очаквам с нетърпение забавлението.
23
Пиратството по река Хъдсън беше рядкост в ранните години на двадесети век. Когато капитан Уит Петри видя надвисналия от дъжда наклонен нос, единствената му реакция бе да надуе свирката на „Лилиан I“, за да предупреди другия съд да не се доближава прекалено. Звучното изригване на пара събуди Макколийн, железопътния копой, който хъркаше на пейката отзад в кабината на щурвала, докато „Лилиан I“ разпенваше водата на север покрай Йонкърс, борейки се с отлива и мощното речно течение.
— Какво беше това?
— Платноход… Проклетият глупак трябва да е глух.
Извисилият се нос продължаваше да се носи право към него, достатъчно близо, за да се разбере, че платната, очертани на фона на тъмното небе, бяха на шхуна. Уит Петри спусна прозореца на кабината, за да вижда по-добре и чу бумтежа на помощния бензинов мотор, работещ с пълна сила. Дръпна отново въжето на свирката и завъртя щурвала, за да отклони настрани, преди да са се сблъскали. Другият съд зави с него.
— Какво по дяволите…?
Макколийн вече беше скочил на крака и вадеше енергично револвера от палтото си.