Озова се пред една презвитерианска църква на улица с три платна. На тротоара се бяха струпали трима мъже на средна възраст в костюми — пасторът с високата корава яка, хормайсторът със сноп нотни листове и църковният дякон със счетоводните книги на конгрегацията под мишницата. Ковачът профуча покрай тях с Джеймс плътно по петите му.
— Стой!
Едва на крачка след него, Джеймс Дашууд се хвърли да го хване. Докато летеше напред, една пета го удари в брадичката, но все пак успя да стегне кокалестите си ръце около глезените на ковача. Рухнаха на тротоара, претърколиха се на тревата отстрани и се вдигнаха на крака. Джеймс се вкопчи в ръката на едрия ковач, дебела колкото бедрото на младия детектив.
— И като го хвана, какво ще правиш с него сега? — викна дяконът.
Отговорът дойде от самия ковач, под формата на масивен юмрук с изпъкнали едри кокалчета. Когато Джеймс Дашууд се съвзе, лежеше на тревата, а тримата мъже в костюми го гледаха отгоре с любопитство.
— Накъде отиде? — попита ги Джеймс задъхан.
— Избяга.
— Накъде?
— Накъдето си ще, според мен. Добре ли си, синко?
Джеймс Дашууд се надигна бавно със залитане и изтри кръвта от лицето си с носната кърпа, която майка му беше дала, щом замина за Сан Франциско да работи за агенция Ван Дорн.
— Някой от вас позна ли го?
— Мисля, че е ковач — каза хормайсторът.
— Къде живее?
— Не знам.
— Защо не забравиш каквото е между вас, синко? Преди да си пострадал — миролюбиво предложи пасторът.
Дашууд се домъкна обратно до конюшнята под наем. Ковачът го нямаше.
— Защо избяга Джим? — попита един от монтьорите.
— Не знам. Вие ми кажете.
— Странно се държи напоследък — рече един от конярите.
— Спря да пие — добави друг.
— От това ще да е — засмя се трети.
— Църковните дами си имат нова жертва. Горкият Джим. Няма да е безопасно по улиците, когато Женският християнски съюз на въздържателите има събрание.
При тези думи коняри, чистачи и автомеханици подхванаха песен, която Джеймс изобщо не беше чувал, но явно всички я знаеха:
Джеймс извади друго копие на рисунката.
— Този мъж познат ли ви е?
Отговориха му с хорово „не“. Беше се настроил да изтърпи едно-две „Брончо Били“, но явно никой от тях не беше гледал филма.
— Къде живее Джим? — попита ги.
Никой не пожела да му отговори.
След това отиде до полицейския участък в Санта Моника, където възстар полицай го отведе при началника. Той се оказа петдесетгодишен джентълмен в спретнат тъмен костюм, с високо подстригана коса отстрани по последната мода. Държеше се сърдечно и заяви, че е щастлив да помогне на оперативен агент на Ван Дорн. Фамилното име на ковача било Хигинс, каза му. Джим Хигинс живеел в стая под наем над конюшнята. Къде би могъл да се е скрил? Началникът нямаше представа.
Дашууд се отби в офиса на Уестърн Юниън, за да изпрати по телеграфа доклада си до офиса в Сакраменто и да го предадат на Айзък Бел, където и да се намираше. След това обиколи по улиците, докато се мръкваше, надявайки се да зърне някъде ковача Хигинс. В единайсет часа, когато последният трамвай тръгна за Лос Анджелис, реши да наеме стая в един туристически хотел, вместо да се връща до града, за да може да започне издирването рано сутринта.
Самотен конник на лъскав червеникавокафяв кон се изкачи на хребета над линията на „Южен Пасифик“ южно от границата на Орегон. Трима мъже, струпани около телеграфен стълб, натикан между единичния коловоз на линията и изоставен хангар с тенекиен покрив, го забелязаха, очертан на фона на яркосиньото небе. Водачът им смъкна шапката си „Стетсън“ с широката периферия и бавно я завъртя в пълен кръг над главата си.
— Ей, какво правиш, Рос? Не му махай за „здрасти“ все едно че го каниш да слезе тук.