— А „Тексас“?
— Корабът е преминал през ада на битката, преплавал е през Джеймс Ривър, минал е през Съюзния флот и фортовете „Хемптън Роудс“ и „Чесапийк Бей“, като се е спасил в Атлантическия океан. Последният, който е видял кораба и неговия екипаж, казва, че корабът е изчезнал в мъглата невредим при влизането си в океана.
— И вие мислите, че „Тексас“ е преплувал през океана и е влязъл в река Нигер? — възрази Пит.
— Сигурен съм — отговори Кид. — Аз съм проучил спомени на френски колониалисти и местни хора, които свидетелстват, че такъв кораб е преминал покрай техните селища, плавайки по реката. Описанията на военния кораб и датите, когато е забелязан, ме карат да вярвам, че това е „Тексас“.
— Как е възможно военен кораб с размери и тонаж на броненосец да достигне толкова навътре в Сахара, без да заседне? — попита Джордино.
— Това е било възможно тогава, тъй като тази част на пустинята е била плодородна и Нигер е бил много по-дълбок, отколкото е сега. Един от неговите притоци е била Уед Зарит. По това време Уед Зарит е извирала от планина Ахагар, североизточно от тук и е текла в продължение на 600 мили, докато се влее в Нигер. Журналисти на френските колонизатори и на военните експедиции сочат, че тя е била достатъчно дълбока, за да плават в нея големи кораби.
— Дори и при такава голяма дълбочина и дебит на водата, изглежда невъзможно за такъв тежък съд като броненосеца да плава толкова далече, след като е напуснал океана.
— „Тексас“ е бил построен за военни операции и пригоден да плава в река. Той има гладко дъно и плитко газене. Навигацията в реката не е проблем за него и за неговия екипаж. Чудото е, че той е прекосил открития океан, без да потъне при лошо време и бурна вода като „Монитор“.
— „Монитор“ е корабът, който е достигнал до всички региони през 1860 година на северните и централните американски брегове — каза Пит. — Но защо са рискували да превозват златото си през океана с такъв кораб като „Тексас“?
Кид запали цигара и продължи:
— Трябва да имате предвид, че това е станало, защото Съюзния флот никога не би се сетил да търси „Тексас“ на хиляди мили в една африканска река.
— Вероятно не, но това със сигурност е много крайно.
— Аз съм с теб — каза Джордино. — Що за бъркотия? Те не биха могли да възстановят друго правителство в сърцето на пустинята.
Пит погледна Кид замислено.
— Трябва да е имало нещо по-важно за такова рисковано пътуване от проклетото злато.
— Съществува мълва — тонът му се промени и стана по-уверен, — че Линкълн е бил на борда на „Тексас“, когато корабът е напуснал Ричмънд.
— Не Ейбрахам Линкълн — засмя се Джордино.
Кид замълча.
— Кой сънува тази измислица? — отпи още една глътка от уискито Пит.
— Един конфедерален кавалерийски капитан на име Невил Браун, умрял през 1908 г., прави предсмъртно завещание на своя лекар в Чарлстън, Южна Каролина. Той твърди, че неговата част е пленила Линкълн и го е качила на борда на „Тексас“.
— Бълнуване на умиращ човек — измърмори Джордино, абсолютно невярващ. — Линкълн трябва да е летял с „Конкорд“, за да пристигне навреме във „Форд театър“ и да бъде убит от Джон Уилкис Бут.
— Не знам цялата история — отбеляза Кид.
— Фантастично, но интригуваща история — каза Пит, — но трудно е да я приемем сериозно.
— Аз не мога да гарантирам легендата на Линкълн — каза Кид честно, — но ще заложа г-н Периуинкъл и остатъка от моя багаж, че „Тексас“ и костите на неговия екипаж заедно със златото лежат тук някъде в пясъка. Аз скитам из пустинята от пет години, търсейки тези останки и за бога, ще ги намеря или ще умра, търсейки ги.
Пит наблюдаваше стария човек със симпатия и уважение. Той рядко беше виждал такова посвещение и такава отдаденост.
Имаше особена дискретност в държанието на Кид, което напомняше на Пит стария миньор от „Съкровището на Сиера Мадре“.
— Ако останките от кораба са под дюните, как възнамерявате да ги откриете?
— Имам метален детектор „Фишер 1265Х“.
Пит нямаше какво повече да каже, освен:
— Надявам се, че добрият късмет ще ви доведе до „Тексас“ и вие ще се радвате.
Кид легна върху одеялото, без да проговори няколко минути, потънал в мислите си.
Джордино наруши тишината:
— Време е да тръгваме по пътя си, ако не искаме да останем на това място.