Грийцуолд настрои екрана с дистанционното устройство и на него се появиха различни участъци от северната част на пустинята Мали. Скоро той започна да наблюдава дребните очертания на летящ самолет и камилски керван, които пресичаха пустинята от солните мини на Тоудени на юг към Тимбукту.
На снимката, която показваше региона северно от Нигер към Азауат, имаше много, много дюни и нищо друго. Грийцуолд продължи да увеличава изображението и започна да открива знаци на човешко присъствие. Това можеха да бъдат кости на животно, предимно камили, струпани около някой изоставен кладенец, но действително човешко присъствие беше трудно да се засече, дори и от неговите съвременни електронни системи.
След близо час Грийцуолд затвори изморените си очи и започна да масажира слепоочията си. Той не беше открил нищо, което да напомни и най-малка следа от двамата мъже, които търсеха. Майорът направи своя избор и реши да се прибере при жена си. Но в последния момент нещо му щукна и той отвори екрана за последен път. Увеличи сателитните снимки, които показваха регионите около изоставения Азауат и се загледа в тях. И птичката кацна на рамото му. За малко щеше да я изпусне, ако вниманието му не беше се фокусирало върху един далечен обект, чиито очертания едва се забелязваха. Той можеше да мине за скала или малка дюна, но контурите бяха неправилни и това го усъмни. Грийцуолд направи всичко възможно, за да доближи обекта в едър план. Знаеше, че там има нещо. По време на войната в Ирак беше станал пословичен със засичането на скрити обекти на иракската армия, като бункери, танкове или артилерийски установки.
— Кола — изрече на глас, — кола, покрита с пясък, за да не бъде забелязана.
След внимателно проучване той успя да различи две слаби очертания на фигури около колата. Искаше му се да получи още по-добро изображение, но геостата не беше пригоден за това. Дори след внимателна настройка той едва можа да разбере, че това бяха фигурите на двама души.
Грийцуолд поседя за момент, развълнуван от своето откритие. След това отиде до близкото бюро и набра телефона. На петото позвъняване отговори мъжки глас, който звучеше задъхано:
— Ало?
— Ти ли си, Чип?
— Да. Ти ли си, Том?
— Да не си тичал?
— Жена ми и аз бяхме в двора, разговаряхме със съседите — отговори Уебстър — и аз се затичах много бързо, като чух телефона да звъни.
— Открих нещо, което сигурно ще те заинтригува.
— Моите двама колеги? Ти си ги засякъл на снимките на геостата.
— Те са на сто километра северно от зоната, която обозначихте — каза Грийцуолд.
Настъпи мълчание.
— Сигурен ли си, че това не е двойка номади? — попита Уебстър. — Никой не може да си представи как моите хора биха могли да извървят толкова път през горещата пустиня за 48 часа.
— Те не са вървели, а са шофирали.
— Шофирали са кола? — попита Уебстър изненадано.
— Трудно е да се определят подробностите. Струва ми се, че я покриват през деня с пясък, за да се укрият от търсещите ги самолети. Шофират нощем. Сигурно това са твоите двама колеги. Кой друг би могъл да играе такива игри на място, където не никне трева?
— Можеш ли да кажеш дали се опитват да стигнат границата?
— Трудно ми е. Те са в центъра на северно Мали. Най-близката съседна граница е поне на 350 километра.
Уебстър забави отговора си.
— Трябва да са Пит и Джордино. Но откъде, по дяволите, са намерили кола?
— Струва ми се, че са оправни момчета.
— Те отдавна трябва да са се отказали от търсене на източника на замърсяване. Каква лудост ги е обхванала пак?
Това беше въпрос, на който Грийцуолд не можеше да отговори.
— Може би ще ви се обадят от форт Фуро — предположи той полусериозен, полуусмихнат.
— Дали възнамеряват да се доберат до френския соларен завод за преработка на опасни промишлени отпадъци?
— Те са само на 50 километра от него и той е единственото доказателство за западна цивилизация наоколо.
— Благодаря, Том — отвърна Уебстър искрено. — Почерпката е от мен. Какво ще кажеш аз и жена ми да ви поканим на вечеря?