— Връзката със спътника пропадна минута, след като те бяха качени. Предполагам, на североизток.
— По-навътре в пустинята?
— Изглежда, да — отговори Грийцуолд. — Но не мога да кажа с точност.
— На адмирал Сандекър няма да му хареса този обрат на събитията.
— Съгласен съм с теб — каза Грийцуолд. — Ако хвана още нещо, ще ти се обадя допълнително.
— Благодаря, Том. Задължен съм ти много.
Грийцуолд остави слушалката и се загледа в изображението на монитора. Бедни копелета, мърмореше си той, не бих искал да съм на ваше място.
36.
Предвижданото тържествено посрещане в Тебеца на Пит и Джордино не предизвикваше интерес от страна на местните сановници. Двама туареги ги поздравиха тихо с насочени автоматични пушки и с тройно заключени вериги на ръцете и глезените на краката. Поизносените вериги и белезници създаваха впечатлението, че са сменили няколко собственика.
Двамата приятели бяха набутани в задната част на малка камионетка „Рено“. Един туарег шофираше, докато двама се качиха отзад стискайки пушките между бедрата си и гледайки зорко затворниците през цепката на индиговосините литами, покриващи главите им.
Пит обърна малко внимание на пазачите си, тъй като двигателят стартира и камионетката тръгна от площадката, където бяха кацнали. Хеликоптерът, който ги беше докарал от форт Фуро, бързо се издигна в нажежения като пещ въздух и пое обратно, откъдето беше дошъл. Пит вече беше претеглил плановете за бягство. Погледът му изучаваше заобикалящия го ландшафт. Не засече никакви наблюдателници, не се виждаха никакви охранителни постове. Всеки опит за бягство да се пресекат 400 километра открита пустиня, докато бяха оковани във веригите, изглеждаше непреодолим. Бягството беше невъзможно, но той бързо отхвърли подобни мисли на пълна безнадеждност.
Това беше мъртва земя, където не растеше нищо. Ниските кафяви дюни изникваха като брадавици, докъдето стигаше погледа на Пит, отделени от малки долини от брилянтно бял пясък. Само по посока на запад се издигаше високо скално плато над пустинния килим. Това беше богата страна, криеща в себе си красота, трудна за описване. Тя напомняше на Пит за сценария на стария филм „Песента на пустинята“.
Седейки на пода на камионетката, той напрягаше ума си и мислите му летяха извън нея. Пътят, ако можеше да се нарече такъв, представляваше издълбани коловози от гумите на камионите, които водеха към платото. Не се забелязваха никакви постройки или коли. Той започна да се чуди дали мините в Тебеца не бяха мит.
След двадесет минути камионетката намали, след това зави в тясна падина, водеща към платото. Пясъкът беше мек и проникваше дълбоко в пукнатините, така че се наложи затворниците и охраната да излязат да тикат камионетката до здрава почва. След почти километър шофьорът влезе в тунел, широк колкото да премине камион, след което навлезе в дълга галерия изкопана скала.
Шофьорът спря пред ярко осветен тунел. Охраната скочи на земята. Под дулата на пушките Пит и Джордино, оковани във вериги, слязоха. Охраната ги вкара в тунела и те спряха, благодарни, че ще бъдат защитени от слънцето в хладното подземие.
Галерията представляваше коридор с укрепени стени и покрит с глина под. Те преминаха серия сводове, издълбани в скалата, и старинни врати. Пазачите спряха пред широка двойна врата в края на коридора, отвориха я и ги вкараха вътре. Двамата мъже се учудиха, че се озоваха върху дебел син килим в приемна стая, толкова луксозна като всяка приемна на голяма компания, намираща се на Пето авеню в Ню Йорк.
Стените й бяха боядисани в светлосиньо, в тон с килима и декорирани с фотографии на характерни изгреви и залези в пустинята. Светлината идваше от високи хромови лампи с меко излъчване. Точно в центъра имаше акациево бюро с кожен диван и кресла. В двата ъгъла стояха скулптури на туареги мъж и жена. Въздухът в приемната беше прохладен и не миришеше на влага. Пит долови лек аромат на портокалов цвят. Една жена седеше зад бюрото. Тя беше твърде красива — с пурпурносини очи и дълга черна коса, която се спускаше почти до облегалката на стола й. Беше средиземноморски тип, но от каква националност, на Пит му беше трудно да каже. Жената се повдигна от стола, показвайки безупречното си тяло, облечено в нещо като индийско сари, отвори вратата между скулптурите, протегна ръка и ги покани да влязат.
Те пристъпиха в голяма стая с висок таван, на който всички стени бяха отрупани с рафтове книги. Цялата стая беше една гигантска скулптура, издълбана в скалата. Пред тях се изправи подковообразно бюро, издълбано от скалата и слято с пода. Плотът му беше отрупан с инженерни диаграми и чертежи. През бюрото бяха поставени една срещу друга две каменни пейки, а между тях скулптирана от скалата масичка. Освен книгата, единственото нещо, което не беше от камък, се оказа дървеният макет на минната галерия.