Един много висок човек стоеше в далечния ъгъл на стаята, погълнат от книга, която беше взел от лавицата. Беше облечен в пурпурна роба на номад, с бял литам около главата си. Под робата се подаваха два каубойски ботуша, които изглеждаха непривично. Пит и Джордино стояха така известно време, преди той да се обърне и забележи тяхното присъствие. После пак се зарови в страниците на книгата, като че ли неговите посетители си бяха заминали.
— Хубаво местенце си имате тук — отвори уста Джордино. Гласът му отекна в стаята. — Скъпичко трябва да ви струва.
— Може да използвате някои витрини — каза Пит, показвайки лавиците с книги. След това погледна нагоре. — Тази цветна лампа ще помогне да стане по светло.
О’Банион постави книгата върху други два тома и ги погледна с нарастващо любопитство.
— Ще трябва да пробиете 120 метра солидна скала, за да видите слънцето. Но аз имам по-практични проекти за моите работници, без да ми струват нищо.
— Не искате да кажете роби — каза Пит.
О’Банион повдигна рамене.
— Роби, работници, затворници, те са едно и също в Тебеца. — Той сложи книгата на полицата и се приближи към тях.
Пит никога не беше заставал близо до някого, който беше почти с две глави над него. Той трябваше да вдига главата си нагоре, за да може да вижда очите му.
— И ние сме последното попълнение на вашата армия роби.
— Както без съмнение господин Масар ви е осведомил, копаенето в мините е по-безболезнено, отколкото да бъдете измъчвани от диваците на генерал Казим. Трябва да сте му благодарни.
— Не предполагам, че има някакъв шанс за парола, господин…
— Името ми е Селиг О’Банион. Ръководя производството на мината. Няма парола. Веднъж слезли в рудника, вие не ще излезете обратно.
— Дори за погребение? — попита Джордино без капка страх.
— Имаме подземна шахта за онези, които издъхнат — отговори О’Банион.
— Вие сте убиец като Казим — каза Пит, — може би по-лош.
— Запознат съм с вашите статии по подводно изследване, господин Пит — каза О’Банион, ласкаейки самолюбието на Пит. — Ще ми бъде приятно да имам събеседник, чийто интелект е на моето ниво. Намирам вашите трудове върху изследването на дълбочината на океаните за особено интересни. Ще трябва да се виждаме от време на време, за да ми разкажете за други ваши операции.
Лицето на Пит стана ледено.
— Привилегии твърде скоро след хвърлянето ми в затвора? Не, благодаря. Предпочитам да се храня с хамалите.
О’Банион замълча за момент.
— Размислете, господин Пит, може би ще промените мнението си, след като поработите няколко дни под ръководството на Мелика.
— Кой?
— Моята надзирателка. Тя притежава необичайно жесток характер. Вие двамата сте с добра физика. Ще сравним при следващата ни среща дали не е успяла да ви превърне в двойка сломени твари.
— Жена? — попита с любопитство Джордино.
— Жена, която няма никога да срещнете отново.
Пит не каза нищо. Светът познаваше солните мини и Сахара. Те бяха се превърнали в мръсна дума за черни и бели работници. Но златната мина поддържана и разработвана от роби, беше съвсем непознато. Това беше нещо ново. Без съмнение, генерал Казим имаше пръст в печалбите, но производството беше една от сделките на Масар. Квазизаводът за детоксификация, златната мина и бог само знаеше какво още. Това беше голяма игра; игра, която се разклоняваше в много посоки като пипалата на октопод. Една международна игра, която не носеше само пари, а неконтролирана власт.
О’Банион се доближи до бюрото си и натисна един бутон, монтиран върху малка конзола. Вратата се отвори и двама души от охраната влязоха и застанаха зад Пит и Джордино. Джордино погледна към Пит, търсейки знак, кимване или движение на очите като сигнал за координирана атака на охраната. Той подсмръкна без смущение, очаквайки Пит да каже нещо. Но Пит стоеше неподвижен, като че ли усещането на белезниците на китките и глезените беше потиснало чувството му за спасение. По някакъв начин въпреки всичко той трябваше да фокусира своите усилия, за да предаде тайната на форт Фуро в ръцете на Сандекър или да умре, опитвайки се да направи това.