— Искам да зная за кого ще работя? — попита Пит.
— Не знаете ли? — попита на свой ред О’Банион сухо.
— За Масар и неговото протеже Казим?
— Двама от трима. Не е лошо.
— Кой е третият?
— Аз, разбира се — отвърна О’Банион търпеливо. — Най-изгодният договор. Масар Ентърпрайсиз обезпечава оборудването и урежда продажбата на златото. Казим обезпечава работната ръка, а аз ръководя мината и работата по отделянето на златото, което е само играчка, тъй като открих златната жила.
— Получават ли някакъв процент малийците от мината?
— Никакъв — каза безучастно О’Банион. — Какво би направила нация от просяци с богатите, ако те попаднат в нейните лапи? Ще бъдат ограбени и изгонени. Международните бизнесмени използват всяка възможност, която би им донесла предимство, и няма да се оставят на тълпа невежи и неграмотни аборигени. Не, г-н Пит, бедният трябва да си остане беден.
— Посветихте ли ги във вашата философия?
Изражението на О’Банион изразяваше пълна досада.
— Какъв скучен щеше да бъде светът, ако всички бяха богати.
Пит смени темата.
— Колко мъже умират годишно?
— Различно. Понякога двеста, понякога триста, зависи от болестните епидемии или от инциденти в мината. В действителност не им водя сметка.
— Предполага се, че работниците не стачкуват — каза заядливо Джордино.
— Няма работа, няма храна — заключи О’Банион. — А след това Мелика обикновено ги раздвижва, дерейки им кожата с кожен камшик.
— Много съм добър с кирката и лопатата! — изрази желанието си Джордино.
— Вие бързо ще станете експерт. Ако не, или причините неприятности, ще ви прехвърля в секцията за екстракция. — О’Банион замълча и погледна часовника си. — Време е да започнете петнадесетчасовата работна смяна.
— Но ние не сме се хранили от вчера! — оплака се Пит.
— Нито ще се храните днес! — О’Банион направи знак на охраната и се обърна към своя шкаф книги. — Отведете ги.
Охраната ги изведе. Освен приемчика и двамата мъже, облечени в дочени облекла и каски с миньорски лампи на главите си, които разговаряха на френски и проверяваха парче златна руда с лупа, не се виждаха никакви други хора, докато стигнаха до един голям асансьор със застлан под и метални стени. Вратите му се отвориха и операторът туарег ги вкара вътре. Металният сандък започна да се издига нагоре по стените на шахтата.
Асансьорът се движеше бързо, изкачването сякаш нямаше край. Мяркаха се черни кухини, техните кръгли отвори маркираха входа към по-горните галерии. Пит пресметна, че те се изкачваха почти километър, когато асансьорът започна да намалява и накрая спря. Операторът отвори вратата, разкриваща една тясна хоризонтална шахта, завършваща в скалата. Двамата пазачи ги придружиха до тежка метална врата. Единият от тях извади връзка ключове от робата си, намери необходимия ключ и отключи. Пит и Джордино бяха избутани встрани, за да се отвори вратата. Отвътре се показа широка шахта с тесни релси, застопорени на пода. Пазачите затвориха вратата и ги оставиха да стоят там. По навик Джордино провери вратата. Тя бе около 2 инча дебела и нямаше дръжка отвътре, само ключалка.
— Няма да можем да използваме този изход, ако не откраднем ключ.
— Използва се само служебно — каза Пит. — От О’Банион и неговите приближени.
— Тогава трябва да намерим друг път. Те явно вадят златото през друга вертикална шахта.
Пит гледаше към вратата замислено.
— Не, не мога да приема това. Това или е служебен асансьор, или нищо.
Преди Джордино да може да отговори, бучене на електрически мотор и шум от скърцане на стоманени колела върху релси дойде от единия край на шахтата. Малък електрически локомотив, теглещ дълга редица празни вагонетки за златна руда, се появи пред тях и забави ход, за да спре. Една чернокожа жена слезе от мястото на машиниста и застана пред двамата мъже.
Пит никога не беше заглеждал жена с тяло, почти толкова широко, колкото и високо. Тя беше, реши той, най-грозната жена, която вижда. Приличаше на горгона, поставена на корниза на средновековна катедрала. Солиден кожен камшик се показваше от ръката й, сякаш беше израснала с него. Без да каже нито дума тя се приближи до Пит.