— Мисля, че трябва да направим нещо — измърмори той тъжно, броейки тридесетте и пет празни вагонетки, които трябваше да напълнят.
Пит повдигна веригата, закрепена между глезена и ръката му, погледна нагоре към тавана, опитвайки се да обхване дължината на изкопания тунел. След това каза:
— Можем да свършим товаренето за шест часа.
Джордино го изгледа кисело.
— Ако си вярваш, имаш нужда от опреснителен курс по елементарна физика.
— Знам малък трик, който научих едно лято в гимназията, берейки малини — каза Пит уверено.
— Надявам се, че искаш да заблудим камерата за наблюдение — отвърна Джордино.
Пит се усмихна загадъчно.
— Гледай и се учи!
37.
Пазачите идваха и си отиваха на различни интервали, както обеща Мелика. Те рядко оставаха повече от минута, доволни, че двамата затворници усърдно товареха вагонетките със златна руда, като че ли се опитваха да постигнат своеобразен рекорд. След шест часа и половина всичките тридесет и пет вагонетки бяха пълни догоре. Джордино седна, опрял гръб до стената.
— Ти натовари 16 тона и какво получи — каза той, цитирайки позната песен.
— Станах с един ден по-възрастен и по-добре разбирам дълга — довърши Пит.
— И как натовари малините?
Пит седна до Джордино и се засмя.
— По време на едно пътуване из САЩ с моите съученици едно лято спряхме във ферма в Орегон, която търсеше берачи на малини. Мислехме, че е лесно да изкараме пари за храна и бензин. Те плащаха 50 цента на щайга, която както добре си спомням, събираше осем малки кутийки. Онова, което не знаехме, е, че малините са много по-малки и по-меки от ягодите. Товарехме бързо, колкото можем, но едва пълнехме една щайга до обяд.
— И за да спечелите повече, вие пълнехте дъната с пръст, а отгоре нареждахте малините.
Пит се засмя.
— Е, от това вече печелихме по 36 цента на час — и завърши песента.
— Какво мислиш, ще се случи, когато старата кучка установи, че на дъното на вагонетките сме сложили дървен материал и само отгоре малко златна руда.
— Няма да е щастлива.
— Ако хвърлим малко прах върху лещите на телевизионната камера, за да не могат да ни наблюдават, ще бъде хубав удар. Пазачите никога няма да открият това.
— Добре че нашата измама с товаренето ни спести време, без да изразходваме резервите си.
— Толкова съм жаден, че мога да погълна и прах.
— Ако не намерим скоро вода, няма да може да направим почивка.
Джордино гледаше веригите на своите белезници и след това релсите под вагонетките.
— Чудя се дали няма да може да си срежем веригите, като ги сложим на релсите и засилим върху тях една вагонетка.
— Мислих за това преди пет часа — каза Пит. — Веригите са твърде дебели. Няма да е трудно, ако оттук минава локомотивът на Юнион Пасифик.
— Мразя хората, които развалят играта — отвърна Джордино.
Пит внимателно повдигна парче златна руда, като го разглеждаше на светлината от лампата на каската си.
— Не съм геолог, но мога да кажа, че това е златоносен кварц. Съдейки по зърната и пукнатините в скалата, произхожда от приказно богата жила.
— Делът на Масар нараства, разширявайки неговата гадна империя.
Пит поклати неодобрително глава.
— Не, той не може да се разпростре толкова, без да си навлече данъчни проблеми. Обзалагам се, че той се измъква, като излива златото в калъп и съхранява някъде слитъци. Тъй като е французин, предполагам, че го прави в някоя от техните отвъдморски територии.
— Таити?
— Или Бора Бора, или Куруа. Само Масар и неговото куче Верен знаят със сигурност.
— Може би когато избягаме оттук, ще претърсим съкровищата му в южните морета.
Изведнъж Пит скочи и захапа пръста си в знак за тишина.
— Следващият от охраната идва — прошепна той.
Джордино сложи ухо и погледна надолу към шахтата. Пазачът все още не се забелязваше.
— Много умно от твоя страна, че разхвърли ненатоварената руда от другата страна на шахтата. Така може да чуем шума на техните стъпки, преди да са се появили.
— Да пунтираме работа.
Те се изправиха и започнаха да оформят повърхността на натоварените вагонетки. Пазачът туарег се разходи наоколо, като ги погледна за минута. След като зави и ги отмина, Пит се развика след него: