— Хей, приятел. Ние свършихме. Виж, всичко е натоварено. Време за почивка.
— Дай храна и вода — скочи Джордино.
Очите на пазача зашариха от Пит към линията, където бяха натоварените вагонетки. За да се увери, той извървя редицата от край до край и се върна обратно. Погледна малкото разпиляна руда върху пода на шахтата и скри главата си с литама. След това направи знак с автоматичната си пушка на Пит и Джордино да тръгнат към изхода на шахтата.
— Страх ги е да говорят тук — измърмори Джордино.
— Пазят се да не ги подкупим.
Влезли в главния тунел, те следваха тясното легло на релсите с голям наклон нагоре, стигащ до недрата на платото. Зададе се влак, извозващ руда, и те трябваше да притиснат гърбовете си до стената на тунела, за да може да мине. На малко разстояние по-нататък откриха отворена пещера, където се пресичаха релсите на другите шахти, свързани с голям елеватор, качващ четири вагонетки наведнъж.
— Къде извличат златото? — попита Джордино.
— Трябва да е на по-горното ниво, където рудата се смила на прах, след това се пресова и рафинира.
Охраната ги поведе към масивна желязна врата, монтирана върху яки стълбове, тежаща половин тон. Други двама туареги ги чакаха на отсрещната страна. За да отворят вратата, те използваха цялата си мускулна сила, след което мълчаливо направиха знак на Пит и Джордино да влязат. Един пазач им връчи мръсни ламаринени чаши, наполовина пълни с подсолена вода.
Пит пое чашата и я върна на пазача.
— Какво творчество! Вода, гарнирана с миша пикня.
Пазачът не разбра думите, но се досети за тях от изражението в очите на Пит. Той пое обратно чашата, изсипа водата в калта и го изрита в стаята.
— Това е, за да те научат, че на харизан кон копитата не се гледат — каза Джордино, смеейки се с пълно гърло, след като беше изпразнил чашата си на земята.
Техният нов дом беше широк десет метра и дълъг тридесет. Осветяваше се от четири крушки, обвити с тел. Четири износени дървени нара бяха поставени по дължината на двете стени. Бърлогата, както и да се наричаше тя, нямаше вентилация и въздухът от спарени човешки тела беше непоносим. Санитарните удобства бяха няколко дупки, пробити в скалата по протежение на най-отдалечената стена. В средата имаше две дълги маси за хранене с грубо сковани дървени пейки. При тези условия, предполагаше Пит, трябваше да живеят повече от триста човека, обвинени и осъдени за незначителни деяния. Телата, които се измъкваха от най-близките бункери, изглеждаха на Пит като коматозни, а лицата им бяха безизразни като зелки. Двадесет мъже се бяха наредили около масата, хранейки се с ръце от обща чиния като просяци. Никое от лицата не изглеждаше уплашено или загрижено. Те просто бяха лишени от емоция хора, захвърлени в калта и изтощени от липсата на храна и спокойствие. Движеха се механично, като живи сенки, гледаха тъпо и безцелно. Нищо не можеше да даде по-ясна представа на Пит и Джордино за морето от човешка мизерия, както го направиха тези хора с тяхното държание.
— Не прилича на карнавална атмосфера — забеляза Джордино.
— Хуманитарните принципи тук не са на почит — каза разочаровано Пит. — По-лошо е, отколкото си го представях.
— Много по-лошо — съгласи се Джордино, стискайки нос, за да се предпази от неприятната миризма, — черната дупка в Калкута не представлява нищо в сравнение с това тук.
— Яде ли ти се?
Джордино се извърна, гледайки останките по стената на чинията.
— Апетитът ми току-що се изпари.
Почти непоносимият въздух за дишане и липсата на вентилация в пещерообразната бърлога, заедно с наблъсканите едно до друго човешки тела повишаваха температурата до нетърпими граници. Но Пит изведнъж почувства, че му става студено, сякаш бе стъпил върху айсберг. За момент цялата злоба и ад го бяха напуснали и го обхвана ужас и безпомощност, когато разпозна една фигура, влачеща се като пребит звяр от дясната страна на пещерата. Той скочи и се озова близо до една жена, която носеше болно дете.
— Ева! — каза той нежно.
Тя беше облечена дрипаво, изморена от непосилния труд и липса на храна, лицето й беше бледо, нашарено с рани. Обърна се и погледна към него с очи, изразяващи надежда.
— Какво желаете?
— Ева, аз съм Дърк.
Това не я смути.
— Оставете ме сама — каза тя. — Това малко момиче е много болно.
Той й подаде ръка и се приближи по-близо.