— А какво ще кажеш за двете фигури, които стоят на каземата? — попита Джордино.
— Единият явно е корабен офицер. Вероятно капитанът.
— А другият? — прошепна Джордино учудено.
Пит изучаваше фигурата до капитана от главата до петите.
— Кой мислиш, е това?
— Не вярвам на заслепените си от слънцето очи. Надявам се ти да ми кажеш.
Съзнанието на Пит се мъчеше да си изясни обстоятелства, които бяха абсолютно чужди за него.
— Сигурно художникът знае — мърмореше си Пит, — но ми се струва, че е нарисувал забележителната фигура на Ейбрахам Линкълн.
42.
Почивайки цял ден в хладната пещера, Пит и Джордино бяха отхвърлили част от умората и чувстваха, че ще могат да продължат своя поход през голата и негостоприемна земя до Транссахарската автомагистрала. Всичките мисли и догадки за легендарния броненосец, озовал се в пустинята, потъваха бавно в гънките на подсъзнанието им и те мислено се подготвяха за почти невъзможния преход.
Късно след обяд Пит излезе от пещерата под палещия огън на слънцето, за да сложи тръбата и да импровизира своя сенчест компас. След няколко минути в откритата пещ той почувства, че се топи като восъчна свещ. С големи усилия успя да определи посоката изток, накъдето трябваше да продължат. Когато се върна в хладния комфорт на пещерата и изведнъж почувства колко е слаб. Слабостта му рефлектира и върху поведението на Джордино. Той изглеждаше като човек, който е стигнал края на въжето.
Двамата бяха делили заедно опасностите, но Пит никога не беше виждал Джордино с такъв блуждаещ поглед. Психическият стрес беше победил физическата издръжливост. Джордино беше прагматик до мозъка на костите си. Той посрещаше неприятностите с характерната си шеговитост и висок дух. За разлика от Пит, никога не използваше сила и не проявяваше насилие, освен ако не се отбраняваше. Издържаше на жажда, глад и болка. Той никога не сънуваше миражи, плувни басейни, редки тропически напитки, апетитни деликатеси.
Пит разбираше, че тази нощ беше последна. Ако успееха да победят пустинята в тази смъртоносна игра, щяха да имат повторен шанс за оцеляване. Още 24 часа без вода, и те щяха да бъдат свършени. Никаква сила не би могла да ги накара да продължат. Пит основателно се страхуваше дали им остават още 50 километра до Транссахарската магистрала или повече.
Той остави Джордино да поспи още един час, преди да го извади от мъртвешкия му сън.
— Трябва да тръгнем сега, ако искаме да извървим някакво разстояние до сутринта.
Джордино отвори очи и седна.
— Защо не останем тук още един ден, без да ни пука?
— Твърде много мъже, жени и деца се молят да се спасим, за да може да спасим и тях. Всеки час е ценен.
Мисълта за измъчените жени и наплашените деца в златните мини на Тебеца беше достатъчна, за да събуди Джордино от тежкия му сън и да го накара да се изправи на крака. Те опаковаха скромния си багаж и се приготвиха за път. Хвърлиха последен поглед върху чудните скални рисунки и тръгнаха през голямото наклонено плато. Пит вървеше напред по очертаната от него източна посока. След кратки спирания те продължаваха, надявайки се да срещнат камион или пътуващ моторист. Каквото и да се случеше, те трябваше да вървят под палещата жега, шибащия ги в лицето пясък, разнасян от вятъра, да пъплят върху трудния терен, докато паднат или намерят спасение.
Слънцето падна зад хоризонта и на неговото място застана нащърбената луна. Никакъв полъх на вятър не се усещаше във все още парещата пустиня, безлюдна и тиха. Нищо не се движеше, освен техните собствени сенки.
Те вървяха в продължение на седем часа. Скалата, която използваха като ориентир, се скри и изчезна, когато нощта дойде и стана по-хладно. Ужасно слаби и изгубени, започнаха да губят контрол над себе си. Екстремните падове на температурата караха Пит да се чувства като човек, върху когото експериментират сезонни промени, с горещината през деня като през лятото, вечерта като през есента, в полунощ като през зимата, сутринта като през пролетта.
Двамата приятели продължаваха да вървят и да се държат на крака. Макар и бавно, те напредваха в посока към изток с малкото сили, които им бяха останали. Пит се държеше благодарение на картините, които си представяше в мината.
Той виждаше камшика на Мелика да удря безпомощните жертви и роби, съсипани от недояждане и извънредна работа. Колко ли ще умрат, докато бъдат спасени? Ще издържи ли Ева? Всичко това крепеше съзнанието му и го караше да продължава. Джордино също се държеше. Но те пестяха сили и не говореха, защото жаждата ги мъчеше най-много от всичко. Пит чувстваше езика си като суха гъба и непрекъснато преглъщане.