— Напълно съм съгласен — каза Бок, — но ще се чувствам много по-сигурен от допълнително подкрепление, в случай че полковник Левант бъде нападнат от малийските военни сили.
— Може би ще бъде по-приемливо, ако използваме британски или френски части.
— Американските са много по-подходящи — прекъсна я Бок. — Ако питате мен, ще настоявам за техния „Делта“ отряд.
Хала замълча, знаейки, че шефът на канцеларията на президента на САЩ бе твърде несговорчив и нелюбезен.
— Ще разговарям с президента и ще му изложа нашето становище, но не мога да направя нищо повече.
— Тогава аз ще съобщя на полковник Левант, че няма място за пропуски или грешки и че не може да разчита на помощ.
— Може би ще му трябва повече късмет.
Бок въздъхна дълбоко. Почувства, че го полазват студени тръпки.
— Когато се позоваваме само на късмета, госпожо Секретар, винаги съществува опасност да се случи нещо лошо.
Ст. Джулиан Пърлмутър седеше в грамадната си библиотека, съдържаща хиляди книги, подредени акуратно върху полирани махагонови рафтове. Поне двеста от тях бяха артистично разхвърляни върху персийския килим и никога неподреденото бюро. Беше седнал на пода до един от рафтовете и четеше ръкопис от 17 век, облечен в копринена пижама.
Пърлмутър беше легендарен експерт по морска история. Неговата колекция от исторически записки и литература за корабите и океаните беше една от най-богатите в света. Музейните работници от цялата страна биха били щастливи да разполагат с нея или биха попълнили тлъст чек, за да получат богатата библиотека, но парите нямаха значение за човек с 50 милиона долара наследство, като изключим продажбата на някои редки книги за морето, от които той повече нямаше нужда.
Любовта към жените не беше така силна, както любовта му към изследователската работа. Ако някой мъж или жена искаха да чуят едночасова лекция за открити останки от кораби или други морски теми, те винаги можеха да се запишат при Джулиан Пърлмутър. Всички търсачи на съкровища в Европа и Америка рано или късно отиваха при него за консултация.
Той беше грамаден човек, тежеше почти 181 килограма или 400 фунта. Беше продукт на обилна храна и напитки и между другото малко или никак физически труд, с изключение вдигането на книга и отварянето на страниците й. Имаше приятни небесносини очи, червендалесто лице, скрито под голяма сива брада.
Когато телефонът му позвъни, Пърлмутър постави настрана няколкото отворени книги и вдигна слушалката.
— Пърлмутър на телефона.
— Джулиан, тук е Дърк Пит.
— Дърк, момчето ми — извика той приятелски, — отдавна не съм чувал гласа ти.
— Не повече от три седмици.
— Кой брои часовете, когато изследва останки от древни кораби? — засмя се той.
— Сигурно нито ти, нито аз.
— Защо не прескочиш за малко да опиташ моите известни палачинки „Пърлмутър“?
— Страхувам се, че ще изстинат, докато пристигна — отговори Пит.
— Къде си?
— В Алжир.
Пърлмутър заекна:
— Какво правиш в това забравено от бога място?
— Между многото неща се интересувам и от разбити кораби.
— В Средиземноморието на Северна Африка?
— Не, в пустинята Сахара.
Пърлмутър познаваше добре Пит, за да знае, че не се шегува.
— Запознат съм с легендата за кораба в Калифорнийската пустиня над морето на Кортес, но не съм чувал такава за Сахара.
— Имам три различни версии по този въпрос — обясни Пит, — първата дойде от един американски скитник в пустинята, който търсеше броненосеца на Конфедерацията „Тексас“. Той се кълнеше, че корабът е стигнал до тук по една вече пресъхнала река и е заседнал в пясъците. Предполага, че е натоварен със злато от трезора на Конфедерацията.
— Открил ли го е? — смееше се Пърлмутър. — Какво представлява този приятел?
— Той също така говореше, че Линкълн е бил на борда.
— Сега отиваш от смешното към абсурдното.
— Странно звучи, но аз му вярвам, защото след това открих два други източника на тази легенда. Първият беше стенописът в една скална пещера, който показваше рисунка на този кораб. Другият източник се отнася до дневник, който намерих в самолета на Кити Манок.
— Задръж за минута — каза скептично Пърлмутър. — Чий самолет?